Тактиката на изгорената земя се прилага от самото начало на съществуването на военното дело и се изразява в унищожаването на активи на отстъпващата войска, които биха могли да попаднат в ръцете на задаващия се враг и да бъдат използвани от него. Тази тактика се използва при отстъпление, когато челен сблъсък с твърде силния противник към този момент е немислим, а идеята е, че лишаването от достъп до важни ресурси за врага ще го отслаби постепенно, като това ще му отнеме възможността да възстановява силите си.
Силите на статуквото в отстъпление
По всичко личи, че поставени в губеща позиция и в стремежа си за оцеляване, силите на статуквото в момента използват точно този похват, а това което се опитват да „изгорят“ са институционалните механизми за нормално функциониране на парламентарната демокрация. За силите на статуквото парламентаризмът не представлява висша ценност, а средство, което би изгубило ползите, които носи, ако вече не е на тяхно разположение за експлоатация. За почти целия период на преход демократичните институции служеха просто като инструмент за натрупване на икономически и властови ресурси, тъй като бяха напълно овладяни още в самия им зародиш в началото на 90-те години. Чрез фасадни политически метаморфози, в продължение на десетилетия, задкулисието продължаваше да поддържа контрола си над институционалния ред и не срещаше сериозни заплахи, които биха могли да му го отнемат. Формалното съществуване на парламентаризма и демократичните институции беше само параван, служещ в негова полза.
Всичко това се промени с протестите през лятото на 2020 година. В обществото вече се беше натрупала критична маса, която настоя демократичните институции да започнат най-сетне реално да изпълняват формалните си функции и да престанат да бъдат просто инструмент на овладeлите го субекти. Това развитие изненада силите на статуквото и те бяха поставени в състояние на безизходица и паническо търсене на решение на този проблем. За поредна фасадна политическа метаморфоза нямаше достатъчно време, а и новата обстановка не я позволяваше. Единственият изход от ситуацията за задкулисието бе то да навлезе в режим на бавно отстъпление и да опита да „изгори“ институционалните механизми, които биха могли да бъдат използвани срещу него, в случай че попаднат в ръцете на силите на промяната. Такава стратегия би дала възможност за прегрупиране на статуквото и за размиване на моментната сила на неговите врагове.
„Има такъв народ“ – средство за „изгаряне“ на институционалните механизми
Най-удобното и ключово средство на задкулисието за „изгарянето“ на институционалните механизми на политическата система и отслабването на първоначалния устрем на силите на промяната се оказа партията на Слави Трифонов. Разрушителното поведение на тази политическа формация от последните месеци нанася сериозни поражения върху основите на парламентаризма. Самото ръководство на „Има такъв народ“ по всяка вероятност дори не осъзнава ролята си в този процес и може би наистина вярва, че деструктивните му действия са оправдани и необходими, но това превръща „Има такъв народ“ в още по-ценен инструмент за статуквото при осъществяването на тактиката на изгорената земя. По този начин разрушителната енергия на „Има такъв народ“ е още по-автентична и способна да нанесе тежки щети на институционалния ред в страната. За задкулисието не е необходимо да влиза в директни договорки със Слави Трифонов, за да насърчава подобно поведение и да постига целите си. Слабостите и пробойните в редиците на „Има такъв народ“, изразяващи се в политическо дилетантство, слаб кадрови състав и възможности за инфилтриране на средните нива в партията, са толкова много, че силите на статуквото могат успешно да насочват поведението на „Има такъв народ“ без директно да координират действията си с ръководството на партията. В крайна сметка, какъв е точно технологичния процес за оказване на влияние на задкулисието върху поведението на „Има такъв народ“ не е от чак такова значение – важното е, че това се случва по един или друг начин.
Провалът на партиите – последната възможност за статуквото
Въпреки по-сериозния им политически опит, при останалите формации на промяната също не липсват слабости. Сложните организационни конструкции и коалиционни формати на тези политически субекти, както и съобразяването им с крайно радикализирани партийни привърженици, силно ограничават действията на ръководствата им и възможностите за вземане на оптимални решения. Тези обстоятелства, подсилени от действията на задкулисието и деструктивното поведение на „Има такъв народ“, раздробяват силната протестна вълна на малки враждуващи агитки и отблъскват по-умерените хора. Резултатът е, че за българското общество доверието в ефективността на парламентарната система се срива, а това е от полза единствено за намиращото се в отстъпление статукво.
Назначеният от президента служебен кабинет среща в пъти по-високо одобрение сред българите отколкото Народното събрание и парламентарно представените формации. След поредния провал около избирането на редовен кабинет, обществото вече започва да губи надежда, че парламентът въобще е способен да излъчи ефективно правителство каквото само една личност като президента Радев успя с лекота и без сложни междупартийни взаимоотношения бързо да направи. Атаките на „Има такъв народ“ срещу най-одобряваните министри в служебния кабинет допълнително засилват разочарованието от поведението на партиите сред българското общество. Тези процеси са опасни за парламентарната демокрация, тъй като са предпоставка за началото на дебати относно фундаментална промяна на политическата система, каквито впрочем вече започваме да виждаме, а подобно развитие няма да бъде прецедент за българската история. Особено притеснителни са сходствата с периода между двете световни войни.
Истината е, че дори евентуална промяна на политическата система временно да даде възможност на реформистко настроени и качествени личности да бъдат част от властта за известно време, дългосрочно това ще бъде единствената възможност за прегрупиране на статуквото и за изход от неблагоприятната за него ситуация. Съществуващите механизми на сегашната политическа система могат да бъдат достатъчно ефективни, стига да попаднат в правилните ръце и е нормално статуквото да опита всичко възможно да ги „изгори“ преди това да се случи. Евентуални дебати относно ефективността на политическата система биха били от полза най-вече именно за силите на статуквото, тъй като това би изместило фокуса от най-важните въпроси за съдебната реформа и би предоставило достатъчно време на задкулисието да се прегрупира и да планира повторно овладяване на потенциално нов институционален ред.
И все пак, тактиката на изгорената земя остава отчаян ход на отстъпващ противник, правещ всичко възможно да избегне съкрушителния удар. Дали той ще бъде нанесен зависи най-вече от зрелостта на българското общество.
