Левицата на кръстопът: Залязва, трансформира се или се появява нова?

NetNews
Сподели статията, нека повече хора узнаят!

Преди малко повече от две години си зададох въпроса „Залязва ли левицата?” Той беше предизвикан от намаляващата привлекателност на левите партии не само в България, а и в Европа, видима от спадащите им изборни резултати при растящо социално разслоение. За мое съжаление, днес отново ми се нага да се върна към него, макар и с малко по-различна формулировка: дали този процес е траен и дали застрашава мястото на левицата в европейския политически живот като алтернатива на дясното. С други думи, дали отслабването на левицата означава залез на модела за радикални обществени трансформации в полза на по-голямата част от обществото, дали левият проект се е изчерпал и трябва да се търси нов, дали трябва да запазим традиционните леви ценности, като потърсим нови пътища за достигането им до обществото или трябва да потърсим ниво, както и нов техен изразител.

Това са въпроси, които едва ли могат да получат категоричен отговор, но разсъжданията по тях трябва да започнат. Това ще се опитам да направя сега.

За съжаление, днес трябва да призная, че песимистичните ми изводи от 2019 г. за залеза на левицата се потвърждават. Ще се върна към някои от тях, като ги актуализирам с настъпилите промени.

Вярно е, че лявото крило на политическия спектър няма как да изчезне, защото е естествен противовес на дясното. Но политическите сили, които в момента заемат това ляво място, очевидно не съумяват да привлекат в редиците си и пред урните достатъчно хора. А ако не могат да го правят, какво ще стане с лявото крило в политиката – ще продължи да отслабва или други формации ще го заемат?

През последните десетилетия присъствието на левицата в обществото намалява в почти всички европейски държави, а спорадичните победи на една или друга лява партия по-скоро потвърждават правилото. В момента леви правителства имат едва шест държави от ЕС: Португалия, Испания, Малта, Дания, Швеция и Финландия, още няколко леви партии участват в правителствата, но като по-малък партньор с всички произтичащи от това последици за управлението и за собствения им политически облик. През последните години френската левица на практика изчезна като сериозна алтернатива. Видим е сривът на левицата и в Германия, където в правителството на Ангела Меркел ГСДП се обезличи дотам, че социологическите проучвания ѝ отреждат трето място (след зелените) с едва 15 % одобрение. Подобно е положението и в Италия, където политическата нестабилност доведе до кабинет на банкера Марио Драги с участието на партии от целия политически спектър, сред които е и лявата Демократичаска партия (бивша комунистическа).

Явно е отстъплението на левицата и в бившите социалистически страни. В „отличничките” от началото на прехода Полша и Унгария левицата (бившите комунисти), беше основната политическа сила, която след първоначалния си срив (1989-1990) бързо се съвзе, върна се във властта и преведе страните си през препятствията на прехода до членството в Европейския съюз. Само че днес същите леви партии трудно влизат в парламента както стана с полския Съюз на демократичната левица (12,6 % от гласовете и 5 %, от местата в сейма, а в предишния изобщо не влезе) или са безсилни да променят каквото и да било в политиката на страната, каквато е ситуацията с Унгарската социалистическа партия с нейните 11,9 % от гласовете и 8,5 % от депутатските места.

В малко по-добра позиция изглеждат левите от бивша Чехословакия, разделила се безконфликтно на Чехия и Словакия. Словашката лява партия „Смер” до 2016 г. (масовите протести след убийството от мафията на разследващия журналист Ян Куцияк и неговата годеница) управляваше самостоятелно и в коалиция. Но на изборите от 2020 г. „Смер” получи 18 % от гласовете и 25 % от местата в парламента и вече е в опозиция. Чешката социалдемократическа партия също намалява своето влияние в обществото, като на изборите от 2017 г. получи подкрепата на 7,3 % от избирателите и 7,5 % места в Националното събрание. Подобни са резултатите и на другата лява чешка партия Комунистическата партия на Чехия и Моравия (бивша ЧКП) – 7,8 % от гласовете и 7,5 % от депутатските места. Така че дори ако обединим електората на двете леви чешки партии, ще получим малко над 15 % подкрепа в обществото.

Доскоро у нас левицата изглеждаше много по-добре. БСП успя да се задържи като алтернатива на различните десни управления – както на СДС и многобройните му наследници, така и заелата трайно дясното политическо пространство партия ГЕРБ. На изборите от 2001 г. БСП остана трета след НДСВ на Симеон Сакскобургготски и ОДС, но успя да спечели президентските избори в края на с.г., да си върне първото място в изборите през 2005 г., да състави коалиционно правителство, водено от председателя си Сергей Станишев, да отстъпи първото място и властта през 2009 г., но запазвайки и позицията си на основна опозиционна сила при трите правителства на Бойко Борисов (2009-2013, 2014-2017, 2017-2021), да си върне за кратко властта с правителството на Пламен Орешарски (2013-2014) и да спечели президентските избори през 2016 г.

Това са несъмнени успехи, но те се дължаха главно на еволюцията на БСП надясно към центъра – премиерът Станишев се обяви за социаллиберална политика и прие плоския данък. Опитите да се завърне към лявото бяха прекратени, след като БСП избра Корнелия Нинова – първата жена председател в дългата история на тази партия. При нея зад категоричната опозиционна реторика и опитите за предизвикване на предсрочни избори с излизане от парламент, продължи еволюцията надясно, но не към либералното, а към консервативното дясно. БСП се обяви срещу подпомагането на бежанците, в защита на традиционното семейство, против Истанбулската конвенция (Конвенция на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие) и т.н., което се оказа завой към позициите на българските националисти (те бяха обявени и за подходящ партньор след изборите от 2017 г.). В началото тази тактика имаше успех, вероятно и защото отговаря на нагласите на много от възрастните членове на БСП, помнещи национализма на Живков.

Проблемът е, че тази линия има недълготрайно въздействие, да не говорим колко безперспективно е една социалистическа партия да се състезава с националистите на техния терен.

Резултатите от изборите на 4 април 2021 г. показаха, че опитът да се задържи общественото влияние на БСП чрез т.нар. консервативен социализъм започва да се изчерпва. Не толкова, защото БСП стана трета партия (не е за пръв път), а заради ниския брой получени гласове – 480 146, по-малко от получените след големите протести срещу правителството на Орешарски през 2013 г. (505 527 гласа и 38 деп.), да не говорим за гласовете от 1997 г., след оставката на правителството на Жан Виденов (939 308 гласа и 58 деп.). Вярно е, че настоящите 43 депутатски места на БСП са повече от 38-те депутати от 2014 г,, но това е малка утеха, както и обяснението, че част от възрастните гласоподаватели на БСП не са гласували заради епидемията от Ковид-19, защото става дума за бъдещето на левицата, което е свързано с активните българи.

Ако обърнем поглед към другия край на политическия спектър – десния, също ще ще видим промени, но с много различна перспектива. На първо място, там се вижда възраждане на общественото доверие в десните партии и предлаганите от тях решения. В общоевропейски план присъствието на десницата в управлението се увеличава – в момента десни партии, членуващи в Европейската народна партия, управляват 15 държави, без да споменавам управляваните от десни партии, но принадлежащи към други десни обединения. За трайността на дясната доминация говорят изборните победи на десни сили по два или три пъти подред в страни като Унгария, Полша, но и Германия, Великобритания, Нидерландия и други. Тази тенденция поставя под въпрос увереността, че политическото махало се движи наляво-надясно и обратно, ката че скоро ще дойде времето и на левите. Свидетелство за трайността на тази тенденция е и популярността на крайно индивидуалистични десни идеи като тези на Айн Ранд, а и изборът на банкери, бизнесмени, милионери и милиардери на държавни постове – един от примерите е премиерът на Чехия Андрей Бабиш.

Още по-неприятна е появилата се практика мястото на политическа алтернатива на управляващите десни да се заема от други десни партии – в някои случаи като Йоббик в Унгария крайно националистически, а в други като Гражданската платформа в Полша – либерално десни (либерали оглавяват шест правителства в ЕС и участват в още 12). Според мен, тя показва три неща:

първото е, че левицата днес не може да намери своето място в глобализиращия се, цифровизиращия се и роботизиращия се свят, второто е, че посрещнатата с недоумение и подигравка от политолозите теза на Виктор Орбан за нелибералната демокрация се превръща в трайна реалност, а третото е, че във все повече държави левицата излиза от центъра на общественото внимание.

Къде трябва да търсим причините за проблемите в съвременната левица?

За смислен отговор на този въпрос трябва да се върнем с три десетилетия назад към края на Студената война и последиците му за левицата. Той беше предизвикан от краха на онази част от левицата, която след 1917 г. беше тръгнала по революционен път. Причините за фалита на държавния социализъм от съветски тип са много, но в случая ме интересуват не те, а последиците за европейската левица.

Първата беше отричането на всяка революция с тезата, че революциите винаги завършват с крах. Чух я за пореден път от президента на КТ „Подкрепа” Димитър Манолов на 11 април т.г., когато той уверено заяви, че от революциите никога не е произтичало нищо добро. Тезата е абсурдна, най-малкото защото без Великата френска революция и последвалите я многобройни революции неговият синдикат едва ли щеше да съществува, но това не ѝ пречи да господства в политическото пространство, стимулирана и от антиреволюцинните послания в образователната система. Важното за моята тема е, че тезата за вредата от революциите лиши европейската левица от шанса да предложи радикална промяна.

Втората последица беше прибързаният триумф на реформистката левица, която се почувства господар на лявото пространство и потърси разширяване на влиянието си надясно към центъра – т.нар. Трети път на Тони Блеър и Центърът на Герхард Шрьодер. Такава беше еволюцията и на всички бивши комунистически партии от Източния блок, които се наредиха сред най-ентусиазираните реализатори на реформите според т.нар. Вашингтонски консенсус. Така се утвърди социално-либералният модел в управлението на левите партии – у нас той беше лансиран от левия президент Георги Първанов и реализиран от правителството на БСП с премиер Сергей Станишев.

Третата последица беше масираната идеологическа пропаганда за окончателната победа на капитализма – теза, скрита зад странната теза за края на историята (Фукуяма), сиреч за окончателния крах на социализма както като обществена идея, така и като опит за изграждане на нова обществена формация.

И резултатите от делегитимацията на революционния път не закъсняха.

Левицата се отказа от вижданията си за класи и класова борба, за защита на работниците/пролетариата, за замяната на капитализма със социализъм и т.н.

Остана ѝ борбата за смекчаване на противоречията при капитализма и за защита на онеправданите и дискриминираните малцинства. Тази борба несъмнено е част от левите идеи, но тя постепенно замени традиционната борба за правата на експлоатираните мнозинства, които започнаха да изоставят левицата и да търсят политическо представителство някъде другаде – там, където им обещават, че могат бързо да станат богати, ако се унищожи системата, сиреч в популистките антисистемни партии.

Вярно е, че технологичните и социалните промени маргинализираха традиционния пролетариат, че той не винаги е подкрепял левите партии, а често религиозно ориентирани или изобщо десни с привлекателни обещания, че работниците са били увличани от въздействащи идеи за бърза и радикална промяна – например от италианския фашистки корпоративизъм, от обещанията на крайно десния Дюла Гьомбош в Унгария през първата половина 30-те години, да не говорим за привържениците на Хитлер и неговата Националсоциалистическа германска работническа (!) партия. Това явление не е ново, вижда го още Маркс и дори дава име на тези работници – лумпенпролетариат. Проблемът е с какво левите партии заместват тези хора.

Опитвайки се да върви с крак с времето европейската левица се обърна към активните обществени групи – компютърни специалисти, дребни и средни предприемачи, заетите в сферата на услугите. Те обаче се оказаха недостатъчни, най-вече защото технологичните промени правят тези дейности все по-социално изолирани, което ги ориентира към индивидуалисткия подход, предлаган от десните партии. А верни на левицата останаха по-възрастните поколения, оформили се политически във времената на силната социална държава от двете страни на бившата Желязна завеса. Това е част от проблема, тъй като левицата е възникнала като революционна сила на младите, борещи се за изграждането на нов свят, а днес става все по-възрастна и носталгична.

Надеждите отпреди 30 години, че разделението в левицата ще бъде преодоляно и тя ще стане по-силна не се сбъднаха, но не поради упорството на комунистите, а поради невъзможността на умерената социалистическа левица да предложи истинска социална алтернатива. Радикална левица продължава да съществува, включително и в европейския парламент. Тя обаче не само е стигматизирана като крайна (екстремна) и прокомунистическа, а и задушавана от господстващите в Европа и по света рестриктивни финансови правила. Ярък пример за това беше управлението на Сириза в Гърция, което беше задушено от т.нар. тройка.

Хората продължават да се бунтуват по различни причини навсякъде по света – като се започне с френските „жълти жилетки”, премине през американските антирасови протестиращи и се достигне до протестиращите срещу властовия контрол върху обществото заради пандемията. Но немалка част от тези протести бяха „уловени” и използвани от най-яростния противник на левицата – ксенофобско-консервативната десница. Тя го направи, инстинктивно следвайки откритието на бившия социалист Бенито Мусолини, че двете идеи с най-силно въздействие върху обществото са националната и социалната. А обединяването им може да се превърне в силно оръжие срещу либералната демокрация, европейското обединение, интернационалната идея. Така се роди съвременният популизъм, който започна като антисистемен протест, но на много места не се разпадна в сблъсъка с реалностите на управлението, а се утвърди като траен фактор.

Картината е нерадостна: новите технологии атомизираха обществото, направиха го по-лесно за насочване и управляване от авторитарни лидери. Какво в нея е мястото на левица? Не бива да забравяме, че освен тази парламентарно представена и системна левица в България съществуват различни леви групи и партии. Затова, когато се питаме какво е бъдещето на левицата, трябва да включим и тях – дали при евентуален залез на традиционната левица те биха могли да я заместят като изразители на леви идеи, като защитници на социалните слоеве, търсещи своето истинско представителство в условията на нарастващо социално разслоение, ако трябва дори и с революционни средства.

Не мисля, че тази задача е по силите на комунистическите и прокомунистическите партии и групи, защото са носталгични и през дългите години на прехода не успяха да привлекат достатъчно последователи, да не говорим колко са дълбоко поделени и непримирими помежду си. Новопоявилите се „млади леви” формации много по-добре разбират предизвикателството на съвременния свят от традиционните леви партии, в нашия случай със сигурност от БСП.

Техният проблем обаче е в това, че не само нямат допир с масите, в името на които развиват своите тези, а и нямат намерение и/или желание да изграждат организационни структури с работа сред и с участието на тези маси.

Това означава, че те не могат да заменят БСП, дори и ако тя по някаква причина изчезне. Неутешителен извод. Ситуацията е като задънена улица – от една страна, традиционните леви партии не могат да предложат нищо ново, но имат структури и опит в организационната дейност, от друга – новите леви имат идеи и знания, но нямат организационен потенциал.

Но мисля, че има изход от задънената улица. Той е по-скоро теоретичен, но аз го виждам в съчетанието между силните страни на двете тенденции. Едно добро решение би могло да бъде новите леви и традиционните леви да се опитат да преодолеят взаимната си непримиримост и да влязат в контакт. Контакт, от който може да се роди сътрудничество, при което всяка група да участва в оформянето на новата лява алтернатива (с по-активно участие на новите леви) и нейното достигане до масите (с усилията на традиционните леви). Давам си сметка, че такова решение е трудно за реализиране и се страхувам, че е доста утопично, на то възражда надеждата. Дано не съм права в скептицизма си и разумът надделее над личните интереси.

Коментар на Искра Баева за "24 май"

Източник fakti.bg / Уведомете за фалшива новина

Сподели статията, нека повече хора узнаят!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Next Post

Новият социален министър: Основният приоритет е да се възстанови заетостта след COVID кризата

Основният приоритет, който ще следвам в своята работа, е да се възстанови заетостта след коронавирусната пандемия, да се повиши качеството на работната сила чрез придобиване на нови умения, така че безработните да могат по-бързо да намерят работа, заяви пред журналисти служебният министър на труда и социалната политика Гълъб Донев, който […]