Двама нови политици заявяват, че ще работят само с почтени хора. Хубаво е да споделят как ще ги разпознават. Почтеността е качество, което е ключово изискване за личността на тези, които се ангажират с обществена дейност. Политикът, общественикът, гражданинът (човекът в гражданското си качество), журналистът, академичният учен – тези хора би трябвало да притежават почтеност, цялостност, integrity, за да могат да контролират границите между своите лични – семейни, общностни – интереси и обществения интерес, на който са призвани да служат в това свое качество.
Човек, който злоупотребява с публичната си роля за да реализира лични ползи не е почтен човек. За да бъде тази оценка – оценката на почтеността – валидна, изпълнението на публичните роли на всеки един от нас трябва да бъде прозрачно, трябва да бъде пред очите на обществеността. В една обществена система, в която тази прозрачност в изпълнението на публичните роли не е осигурена, оценката на почтеността е силно затруднена. В България тя е на границата на възможното и невъзможното. Масовата завист, недоброжелателство и интригантство, както и системната злоупотреба с институционално поведение размиват до неразличимост границата между почтеност и непочтеност в изпълнение на публичните роли.
Затова е много важно да бъдат направени две неща – в краткосрочен и в дългосрочен план. Първо, в кратки срокове трябва да бъде реформирана съдебната система до създаване на достатъчен капацитет за отсъждане – кое поведение е законно и кое не. Това правосъдието би трябвало да прави и сега, но то не се справя задоволително с тази задача. Никога няма да забравя коментара по телевизията на един бивш главен прокурор за добре известен подсъдим: "Вземете например г-н С. Той излезе от съда като доказано честен човек. Но обедня… ха-ха-ха… Обедня…" Докато съдът не бъде в състояние да издава присъди в съгласие със закона без да се практикува връзката "почтеност – обедняване", обществената оценка на почтеността не би могла да бъде надеждна.
Второ, необходимо е в дългосрочен план да се създаде масова обществена култура, в която злоупотребата с публична позиция и отговорност да бъде оценявана като срамна и недопустима. Днес не е рядкост да чуеш, че еди кой си бил началник, но глупав, защото не крадял. Докато този "глупак" не се превърне в пример за подражание на общественото мнение, почтеността няма да има място в публичния живот на обществото и държавата. В страните, които държат първите места в индекса на "Трансперънси интърнешънъл" за възприятие на корупцията, злоупотребата с обществено положение се разглежда от хората като максимално срамен и недопустим акт. У нас тази злоупотреба е все още оценявана като нещо едва ли не в реда на нещата.
Не е в ред само това, че "той" краде, а аз не мога. Ако мога – защо не? Почтеността не е някакъв лукс, който ние не можем да си позволим. Тя е основна предпоставка за това да започнем да живем не просто по-богато (което ще се случи ако се намали корупцията), а по-спокойно, по-уверено и по-чисто – като качество на обществените отношения, които всички практикуваме. Хубаво е, че изискването за почтеност се поставя като условие за участие в определен тип политика, в определена политическа организация. Необходимо е почтеността да бъде ясно разпознавана и да се превръща все повече в задължителна предпоставка за политически и всякакъв друг публичен успех.
