Вместо политически емигранти от НРБ, като Константин Мишев, да съдят виновните за демонстративното неизпълнение на закона за декомунизация на днешна България, самият той се оказва подсъдим за негова реплика с квалификация срещу телевизионен водещ от БНТ по темата за българското комунистическо минало и атентата срещу папата.
Не се учудвам. Имам доста богат личен опит да ми бъде запушвана устата с анонимни заплахи за живота и с публични съдебни дела. Само се питам чак от Америка ли ще доставят Константин Мишев, за да го поставят на подсъдимата скамейка, че се е ядосал и нарекъл съответния водещ “червей”.
Не съм гледал въпросното телевизионно предаване, което е подразнило бившия медиен съветник на премиера Филип Димитров и ръководител на кореспондентското бюро на радио “Свободна Европа” в София, комуто дължа своя 5 годишен стаж на радиожурналист в биографията си. Но мога да си представя, че продължаващото замитане на българската следа в атентата срещу папата предизвиква най-малкото желание за опониране сред хората, които познават нрава, двуличието и натегачеството пред СССР на онзи български режим.
Не веднъж съм изразявал позицията, че пълното отричане на съпричастие при явни следи за обратното, позовавайки се на невъзможността на италианския съд да ги разкрие напълно, звучи в ярък дисонанс с цялата нагласа на най-верния съветски сателит да услужи с каквото може на Москва в потискането на вълната на стремежа към свобода, заливаща съветските колонии и особено Полша през 80-те години на миналия век. Полският по произход папа беше най-голямата кост в гърлото на Кремъл и верните му нашенски сателити със сигурност биха я извадили при първа възможност.
Адвокатите на Живковия комунизъм се опитват да внушат тезата, че тогавашните служби едва ли не са били неспособни да участват в такова голямо престъпление. Дори и през ум не им е минавало, моля ви се!
Подобно на Константин Мишев и аз изригнах в една своя публикация срещу поредната книга, написана с цел да бъде сложена точка на съмненията за горното. При опита си да опонирам на авторката, за която преди не знаех нищо, се подведох по намерените в мрежата данни и сгреших самоличността ѝ. След което ѝ се извиних за това.
Остана у мен усещането обаче ( дали само у мен?), че нещо не е наред в усилието да напишеш в качеството си на френски журналист от български произход цяла книга, включително и с организирано ( и от кого ли финансирано начинание ?) за целта посещение в Турция и ексклузивно интервю с убиеца Агджа, само за да акцентираш още веднъж върху тезата “Антонов е невинен”. Че ние това си го знам от “Работническо дело”! Получи се точно като в казуса “куче ухапа човек”. Обратното щеше да е основание за написване на книга …
Прав е Константин Мишев да сочи стърченето на окупаторския съветски монумент в центъра на София като доказателство за несъстоялата се декомунизация на България, в която превръщат в подсъдими доказани антикомунисти, като него. Време е онези, които употребяват антикомунизма за своите цели да бъдат изобличени с въпроса: защо изобщо създадохте и гласувахте закон за декомунизация на България без тя да включва десъветизация!
Ето този въпрос трябва да бъде задаван на “десните” охранители на съветското статукво, което обслужиха и с постсъветския, но също толкова имперски по своя геополитически замисъл руски “Турски поток”.
Защото декомунизация без десъветизация е като опит за изтрезняване чрез напиване с метилов алкохол.
