Ще излъжа, ако кажа, че съм очаквал „Доктор Стрейндж в Мултивселената на лудостта“ с особен ентусиазъм. Дори бих признал, че очаквах да видя поредната холивудска помия със скъпоценния етикет на Marvel, но вместо това станах свидетел на истинското съживяване на франчайза за супергероите.
Сюжетът ни изпраща в дните след „Спайдър-мен: Няма път към дома“, когато за пръв път комиксовият свят ни представи нагледно теорията за Мултивселената. Д-р Стрейндж (Бенедикт Къмбарбач) вече се е утвърдил като един от най-могъщите супергерои в нашата си вселена, но е време да се сблъска със своето друго аз, мултиплицирано многократно из целия Космос. Балансът е нарушен и дори той не е в състояние сам да възстанови реда. За целта моли за помощ Уанда Максимоф (Елизабет Олсън). Двамата обединяват магията и вещерството, за да минат през редица обрати и по пътя срещат някои отдавна изгубени герои, които продължават своето съществуване извън нашия свят.
Оставям резюмето така, защото има риск да навляза в сериозни спойлъри, ако опиша по-подробност кой за какво се бори. А фактът, че оценявам филма високо, означава, че не бих искал да разваля удоволствието от това сами да изпитате емоцията на голям екран.
Сам Рейми се завръща на режисьорското кресло след известна пауза от игралното кино. За онези от вас, които не знаят, той е режисьор на трилогията за „Спайдър-мен“ с Тоби Магуайър от началото на века. Тук работата му далеч не е толкова противоречива обаче. Рейми е разгърнал с истински размах парите от празния чек, който е получил за продукцията, но за разлика от други свои колеги е инвестирал все на правилните места. Двамата с Джон Матиесон са направили истинско пиршество за очите с триизмерните ефекти.
За Къмбърбач няма какво толкова да се каже, защото той превърна главната роля в своя още през 2016 г., когато за пръв път получи хвърчащата пелерина. По-впечатлен съм от Елизабет Олсън, която най-накрая излезе от стереотипа на красивото лице, което си пробива път в Холивуд с напращял бюст. Тук тя разгръща истинския си актьорски потенциал, като виждаме от нея няколко различни персонажа едновременно, а това е рядък талант, който бе експлоатиран може би най-успешно от Еди Мърфи, макар и в съвършено различен формат.
Сърби ме да ви разкажа за любимия си момент, но ще се въздържа, като го представя по следния начин. За пръв път виждам във филм на Marvel онази смелост, която студиото демонстрира с поредицата за „Блейд“, макар „Доктор Стрейндж в Мултивселената на лудостта“ да си остава заглавие за широката аудитория. Една специална сцена ме накара да застана на ръба на стола си в салона и да очаквам развитието ѝ в следващите минути с особен трепет. И най-важното е, че останах доволен от развоя в стил „Живите мъртви“, но в адаптация за деца.
Филмът предлага по нещо за двата типа зрители, които ще отидат да го гледат – заклетите фенове на комикс-адаптациите и хората, на които им писна от жанра, но някак по навик продължават да ходят по премиерите с надежда, че нещо може да се промени.
Оценката ми за „Доктор Стрейндж в Мултивселената на лудостта“ е 9/10, като държа да подчертая, че го поставям толкова високо, защото отговаря напълно на това, за което претендира, а именно да навлезе по-дълбоко в третата фаза от развитието на Marvel вселената с целия набор от визуални ефекти, които ни предлагат съвременните технологии. Освен това е и свежа глътка вода на фона на всичките бози, които минаха през кината от началото на годината, изключвайки „Викингът“, който също бе страхотен в моите очи.
