На 24-и февруари в пет часа сутринта Женя Сирик е в Киев. Събужда я телефонно обаждане. Неин приятел ѝ съобщава, че се е случило най-лошото – войната е започнала. 26-годишната украинка разказва, че тя и приятелите ѝ били подготвени – допускали, че бомбардировките могат да започнат съвсем скоро. „Имахме автомобили с пълни резервоари и план къде да потърсим убежище.“
Младата жена и близките ѝ прекарват още няколко дни в Киев, преди да напуснат столицата, в която сирените, подканващи хората към бомбоубежищата, вече са се превърнали в ежедневие.
Път с една посока
„Тръгнахме към Полтава, защото ни се струваше, че там ще е по-безопасно. Градът обаче е близо до Харков, където сраженията бяха особено ожесточени.“ След пет дни в Полтава решават да напуснат и този град. „Майка ми ме събуди и каза, че тръгваме на запад. Качихме се в колата – майка ми, аз и брат ми, баба ми и дядо ми. В този момент никой от нас не осъзнаваше, че всъщност ще напуснем Украйна.“ Женя разказва, че семейството ѝ просто се отправило към западната част на страната – без ясна посока. „Пътуването беше тежко и бавно. Когато стигнахме до Западна Украйна, вече бяхме решили, че ще минем границата и ще отидем в Германия, където живее чичо ми – дотам успяхме да стигнем след цели седем дни.“
Сега живеят в град Фулда, в германската провинция Хесен. Само бащата на Женя е останал в Украйна. Той не може да напусне страната, но тя казва, че дори да можеше – не би го направил. Чуват се всеки ден по няколко пъти. „Освен всичко останало, едно от най-трудните неща за него там е самотата. Затова се опитваме да го подкрепяме максимално от разстояние“, споделя Женя.
Руската агресия преобръща живота
Шокът от това, че в родината ѝ вече два месеца се води безскрупулна война постепенно отстъпва място на тъгата, която Женя се опитва да пребори, като помага както може от дистанция. Докато живее в Киев, тя работи като фиксър за международни журналисти (т.нар. фиксъри са местни хора, често журналисти, които са наемани от техни чуждестранни колеги, за да им помагат в работата на терен, б.а.). Сега продължава да превежда интервюта за международни медии и се опитва да помогне в даването на гласност на случващото се в Украйна. „Търся си работа. Мисля, че е много важно да успея да се установя и да съм финансово независима, защото на родителите ми вече им е много трудно да ми помагат.“
От началото на войната Женя мисли много за различните начини, по които руската агресия е преобърнала живота на всички в Украйна. Семействата се събират заедно, а много често това е трудно за хора на нейната възраст – на родителите не им е лесно да оказват финансова подкрепа и на тях, и да градят живот за себе си от нулата. На младите също не им е лесно отново да заживеят в едно домакинство с родителите си.
Да си украинец – това е да си свободен
За нея обаче войната има и друго измерение. Женя е прекарала голяма част от живота си във Великобритания, където завършва образованието си. Прибира се да живее в Украйна, защото иска да се почувства принадлежна към родината си – да разбере какво е да си украинец. „Не бях в страната, когато се разрази революцията на Майдана, но винаги съм имала усещането, че един от основните принципи, които дефинират нашата нация, е този на демокрацията, на свободата.“
Младата украинка вярва, че борбата за независимост и свободният дух на украинците са най-важното нещо, което ги определя като нация още преди началото на войната. Но сега това чувство е още по-ясно. „През 2004-а година се изправихме срещу управлението на Виктор Янукович, който взе властта с измама. През 2014-а му се противопоставихме отново. Сега ще противостоим на руската агресия докрай.“ Според Женя авторитарната власт на Путин никога няма да се сдобие с почва в Украйна. „Украинците са хора с гражданска позиция, докато руснаците са субекти в един авторитарен режим – има огромна разлика. Това, което ни различава от тях, е разбирането ни за принадлежност към международната общност и желанието ни да сме част от нея.“
Автор Мина Киркова
