Годините се нижат една след друга и никой нищо не казва за него. Иля Паунов заслужава много повече от мълчание. Политически емигрант, избягал от комунистическия режим, той беше най-уважаваният художник на хълма Монмартър. По това време в центъра на Париж СБХ разполагаше с апартаменти в резиденцията „Сите дез Арт“, наети по желание на Людмила Живкова. Там „гостуваха“ десетки творци, според устава за два месеца. Някои като Милена Йоич останаха с години. Други като Кольо Манев оползотвориха престоя в Париж, за да продават творбите си в България, само наименованията на които бяха френски. Никой от стажантите платени от министерството на културата, по разбираеми причини, не доближи Иля Паунов. Той нямаше нищо общо с академичното рисуване, нито се страхуваше „от какво ще каже някой“. Пълна противоположност на "миропомазаните" удобни за властта емигранти начело с Минко Балкански. Иля Паунов печелеше сам, без помощ от никъде, благодарение на таланта си. Нито франкофонски бонуси, нито стипендии стигаха до него. Дори не участваше в изложби. Вероятно би искал, но никой не го канеше. Бохем, българинът бе уважаван на Монтмартър, защото неговите творби се продаваха най-много. Иля изкарваше добри пари и харчеше с размах. Щедър и великодушен, той беше способен да развесели дори и най-унилата компания. Вероятно самоук, но изключително надарен. Отличен рисувач, Иля нахвърляше за минути, с въглен, молив, или четка – скици на Парижката Света Богородица, Мостовете на Сена, Сакре Кьор и разбира се – Айфеловата кула. Продаваше ги като топъл хляб.
Някъде към края на деветдесетте години, ме помолиха да разведа български журналисти из Париж. Не бях гледал повече от 20 години българска телевизия и не знаех кой е Александър Авджиев. Запознах се с него в хотела, в който бяха отседнали, той и неговият оператор. Започнахме обиколката с моята кола. Тогава движението беше по-лесно от сега. Забележителностите в Париж са в изобилие. За мен разходка с българи винаги ми е доставяла удоволствие. Постепенно журналистите започнаха да ме питат за живота на сънародниците ни. Вместо да им обяснявам, спрях колата на улица Мира, пред кръчмата на Бай Симо. Не беше необходимо да обяснявам, че всички посетители са с документи на „политически емигранти“. В кръчмата понякога ставаше дума за политика, но в повечето случаи се говореше за битови проблеми и търсене на работа. Бай Симо беше нещо като „Странджата“. Някои от сънародниците ни се хранеха на вересия. Под тезгяха имаше кочан с имена на длъжници, които никога не му се издължиха. При влизането ни, миризмата на кебапчета и шкембе чорба накара журналистите от София да се почувстват като у дома. На тезгяха се беше подпрял Иля Паунов. Като казах на Сашо Авджиев кой е той, журналиста изпадна във възторг. Връзката се осъществи спонтанно и бе полята с многобройни тостове. Иля Паунов плати сметката, заедно с пиенето, което не беше малко. След обяда цялата група се упъти към Монтмартър, където се намират художниците. Триножника на българина имаше запазено място. Журналистите видяха как Иля рисува и как продава. Операторът снимаше, а Сашо коментираше. Денят приключи с посещение на печатницата на Иля Паунов. Тя беше част от неговия дом. От другата страна на хълма – тясна и мрачна, както всички работилници на шивачи или производители на сувенири. Художникът разполагаше с ръчна преса за печат на литографии. Рисуваше върху шупливи камъни, мокреше ги за да разграничи мастилото от белите полета и печаташе лист по лист. Тиражите съответно бяха ограничени, факт който повдигаше стойността на афиша. Сашо попита дали може да си вземе един. Иля разтвори ръце и с обичайната си щедрост покани гостите да си вземат колкото афиши искат. Вероятно много хора са видяли този репортаж излъчен по БНТ. Аз не съм го видял и не знам дали Сашо Авджиев е предал на българската публика това което исках да се знае – Иля Паунов беше истински българин, признателен на Франция.
Аз от моя страна продължих да посещавам Бай Симо и да ям шкембе от време на време с Иля Паунов. Той започна да посещава България и да прави проекти за окончателно завръщане. В родния си град Хисаря беше построил „Айфелова кула“. До нея строеше хотел за приятели с формата на космическа чиния. Десетки пъти ме е канил да му гостувам. Аз слушах с едно ухо и се колебаех. Иля настояваше. Описваше купоните, които вдига с най-хубавите пловдивчанки за да ме убеди. Той не знаеше, че никога не съм бил нощна птица и че очите ми се затварят редовно в 22 часа.
След представянето на една от моите книги в Пловдив споделих, че на другия ден тръгвам за Хисаря да видя моят приятел Иля Паунов. Няколко от хората с които бях, отговориха в глас – „Той умря наскоро!“ Изпитах това, което всеки човек изпитва, когато научи, че част от живота му е отлетяла завинаги. „Ще отида все пак.“ – намерих сили да кажа аз – „Там има неща които искам да видя“. Убеден бях, че му дължа поне това. Един от присъстващите ме попита дали мога да взема сестра му до Хисаря, която ще продължи за Казанлък. Приех разбира се. С компания времето минава по-бързо.
Още с влизането в Хисаря спрях пред една жена, която продаваше плодове и зеленчуци на улицата.
Къде се намира „Айфеловата кула“? – попитах.
Карай все направо до моста – отвърна продавачката.
Почувствах неприязън в погледа на жената до мен, но не казах нищо. На моста двама старци се бяха подпрели и явно не бързаха за никъде. Отново спрях и попитах за кулата. Пътничката ми не изчака отговора и започна да ме обсипва с остри упреци, че се подигравам с хората. Че нямам право да постъпвам по този начин, независимо, че живея в Париж и т.н. Един от старците се надвеси към мен и посочи с ръка към дъното на улицата. Аз завих по моста и след няколко минути видях високата повече от 10 метра „Айфеловата кула“ на моят приятел. Слязох от колата. На вратата имаше табела, че обекта е пазен и влизането забранено. Моята пътничка също се доближи и видя последната творба на Иля Паунов. И двамата мълчахме. Преди да се качи на автобуса за Казанлък, тя ми се извини и прошепна: „Жалко, че никой нищо не знае за този човек".
