Хвърлянето на ножове не е точно най-силната му страна. При всеки втори опит той пропуска, дори и да е от близко разстояние. Но Сокил продължава усърдно да се упражнява. Треньорът му Олексий Видуменко го инструктира, насърчава го, а понякога дори се подсмихва. За 20-годишния младеж това е абсолютно ново занимание – едно от многото, които се е наложило да усвои от края на февруари до днес. Стрелбата вече е много по-лесна за него, също както и почистването на автомата.
Сокил взима решението да стане боец, без да е имал какъвто и да е предишен боен опит. „За мен, разбира се, тези експлозии, тези изстрели в началото бяха страшни“, разказва той. „Но въпреки страха, ние трябва да изпълним своя дълг.“ Повечето хора в лагера споделят това усещане. В него има 28 цивилни от района на Киев. Преди войната те са били шофьори на камиони, IT специалисти, пощенски служители. Те са на възраст между 20 и 64 години. Днес маршируват в гората, лежат в окопите и стрелят по мишени, за да са в състояние да защитят домовете си, ако се наложи.
Те хващат оръжие за първи път
От началото на войната 130 хиляди украинци са се включили към подобни доброволни бойни части в цялата страна. Когато в края на февруари руските войски напреднаха към Киев и първите бомби паднаха, Видуменко се заема с една почти невъзможна задача. Тя е бързо да сформира отбранителни екипи, съставени от доброволци без почти никакъв боен опит. „В началото беше много трудно“, разказва инструкторът. „Бяхме нападнати, бомбардирани, вече имаше боеве по улиците. За мнозина от тях това беше първият път, в който държаха оръжие в ръцете си.“
Щурмът на столицата обаче така и не се осъществява. След последвалите тежки боеве, руските войски се изтеглят от северната част на страната.
Оттогава доброволците тренират всеки ден в лагера, за да са по-добре подготвени, ако руснаците се върнат един ден. Техният командир, който си е избрал бойното име „Кибер“, очаква и втора вълна от атаки. „Оставаме, защото е съвсем възможно руската армия отново да ни нападне от Беларус. Подозираме, че е възможен втори опит за превземането на Киев.“
„Това е моята страна, моят дом“
Животът в лагера е доста семпъл. Сокил спи с още петима души върху тънки матраци в добре замаскирана дървена колиба, намираща се под земята. Вътре има електричество, лампа и дори телевизор. Нощите обаче са кратки. Сън, продължаващ повече от пет часа, просто не е възможен. Често се провеждат нощни тренировки.
Сутрин те стават рано. След оскъдната закуска се мият и започват да тренират отново. Ядат консервирани колбаси, бисквити, лимонада и кафе, които са доставени от украинската армия, под чието командване се намират.
Сокил зарязва заради всичко това работата си като продавач на билети на футболен стадион в Киев. Вече почти не вижда семейството и приятелите си. Но се примирява. „Искам просто да имам спокойно небе над главата си“, казва той. „Това е моята страна, моят дом. Заставам тук заради семейството си, заради своите приятели.“
Те нямат достатъчно лекарства и материали, но са заредени с мотивация
Лагерът е обезопасен със защитни стени. Върху тях са наредени няколко манекена, които да отвличат вниманието на врага. Армията е изкопала широка мрежа от окопи. А една от пътеките води до полевата болница – тясно и задушно място. Тук медикът държи малко лекарства, дихателни маски и устройства, измерващи пулса. Всичко това е напълно достатъчно за провеждането на рутинни прегледи при леки наранявания.
Той обаче не може да лекува сериозни рани. Надява се това скоро да се промени. „При всичките тези обстоятелства, бих бил благодарен да имам и някакви превръзки за рани“, казва едрият мъж, който не желае да разкрива истинското си име. „Много от материалите ни са с ниско качество. Това е първото нещо, което трябва да ни бъде осигурено.“
Вероятно те не са достатъчно добре подготвени и не разполагат с достатъчен опит, за да се противопоставят на една от най-големите армии в света. Но нещата, които имат в излишък, са мотивация и смелост. И никой от тях не знае със сигурност дали един ден наистина няма да му се наложи да защитава Киев с оръжие в ръка. Твърдо решени са да го направят – също като хиляди други доброволци из цяла Украйна.
Автор: Даниел Хехлер
