„Борисов не знае какво да прави. Сам е със своя приятел.“

NetNews

ДВ: Г-н Иванов, вън от рамковото основание за поемане на отговорността, причината за оставката Ви сега и през 2015 като правосъден министър в кабинета на ГЕРБ не е ли една и съща – че не успяхте да се справите с Борисов и Пеевски, въпреки „историческите компромиси“?

Христо Иванов: И в двата случая възможността обществото ни да намери формула за трайна политическа стабилизация чрез реформи беше взривена от най-токсичния човек в днешната българска история – Делян Пеевски. Човек, наследил администрирането на империята от страх, компромати, зависимости и корупция на ДС, който смята българското правосъдие, службите и регулаторите за своя бащиния и е готов да предизвика всякакви катаклизми на неимоверна обществена цена, само и само да запази позициите си. Той самият го заяви публично и достатъчно ясно.

Реално Пеевски е политически фактор единствено доколкото може да направлява купуването на гласове, а за да го прави, му трябва огромен корупционен ресурс, осигурен от просъществуването на империята, наследена от ДС. Бойко Борисов, като политик, разбира токсичността на Пеевски, знае, че той реално има един-единствен глас – своя собствен – и носи тежко отрицателна легитимност. Но личните му зависимости от Пеевски и неговите метастази в правосъдието и службите винаги се оказват по-силни от политическия разум. Виждаме и сега как Борисов се гърчи в опит да скрие влиянието на Пеевски, защото вижда, че това ще струва скъпо на ГЕРБ. Той вече призна с половин уста, че масивната загуба на 140 000 гласа на тези избори се дължи на срастването с ДПС.

Все пак сега, за разлика от 2015 г., ние постигнахме важни реформи в конституционната основа на правосъдието. Ако не бъдат съборени, един ден ще бъдат предпоставка за продължаването им, така че да доведат до разграждане на империята на Пеевски. Наред с тези, кабинетът „Денков“ отключи и много други позитивни реформи, въпреки краткото време и безумните условия.

ДВ: Определяте като „сектанство“ изчакването в опозиция на парламентарно мнозинство. Защото в обозримо бъдеще може и никога да не стане, но значи ли това, че компромисите спрямо изпреварилите ви във вота трябва да продължават?

Христо Иванов: От гледна точка на нашия опит като „Демократична България“ в последните четири години се случиха няколко неща: първо, видя се, че протестната вълна от 2020 г. не можа да произведе консолидирано представителство с ясна програма и капацитет за устойчиво решаване на проблема с корупцията. Енергията се разпиля в безвремието на всякакви безперспективни експерименти, опасен популизъм и примитивна политика на възмездието на лично и дори битово ниво. Причините са въпрос на отделен голям анализ, но, разбира се, ние си имаме нашия дял от отговорността. Опитвахме всякакви комбинации, само и само да успеем да произведем работещи конфигурации около нашите идеи за институционални реформи, което произведе много колебания и ограничени успехи, като демонтажа на репресивните инструменти от ерата „Цацаров“ (спец-правосъдието, бюрото за защита на свидетели), както и реформата в конституционната рамка на правосъдието, а без нея решително е невъзможно да бъде реформирана прокуратурата и да имаме реално независим съд.

Винаги сме изхождали от фундаменталното разбиране, че единствено институционалните реформи (от нормативната рамка до кадровите промени) могат да произведат устойчив антикорупционен ефект и да бъдат основа за изграждане на работещо обществено и политическо съгласие. Политиците трябва да реформират прокуратурата и да гарантират независимостта на съда, без това да върви с идеята, че бухалката ще мине от „техните“ в „нашите“ ръце и с предварително произнесени политически присъди. А после реформираната вече прокуратура ще изправи пред независимия съд онези политици, за които се съберат доказателства. Независимо от кой лагер може да са те. Това се нарича върховенство на правото. Единствено това.

Срещу този наш курс се изправяха колкото онези, които не искат реформи, толкова и радикални гласове, които спекулираха с разбираемото нетърпение на обществото и вместо нашите сложни обяснения за трудни мнозинства и многостъпкови институционални реформи, казваха просто „оставете ги тези мекушави съглашенци, дайте ни своя вот и ние ще вкараме в затвора конкретно тези и тези“. Никой от тях никога не обясни как точно смята да го постигне и какъв би бил ефектът от подобен политически курс. Силите на тези играчи никога не стигнаха, за да получат парламентарно мнозинство. Оказваха се обаче повече от достатъчно, за да ерозират доверието в онова, което ние опитвахме да правим. И заедно с невероятното упорство на ГЕРБ да се съпротивляват на прилагането на всякаква рационална програма за институционални реформи и да играят (успоредно с Радев) за провалянето на парламент след парламент, това доведе до все по-дълбока политическа безизходица, тежка институционална криза, едновременно истеризиране и изтощаване на обществото.

На този фон започна войната. Това не е просто някаква война, а опит на Путин да използва видимото отслабване на западния модел за налагане с груба сила на имперски реванш в нашия регион и света като цяло. Нещо, което ни засяга непосредствено и първостепенно. Към корупцията и политическия блокаж във вътрешен план се добави съдбовно външнополитическо предизвикателство. Трябваше да намерим начин да ги решаваме едновременно – при положение, че войната внесе още една линия на тежко обществено разделение и преряза определени тактически възможности за тематични мнозинства в борбата с корупцията. На 13 май 2022 г. ПГ на ДБ излезе с важна политическа декларация, в която се опитахме да обединим проблема с корупцията с тези на националния ни суверенитет и сигурност в рамките на единен политически дневен ред, който нарекохме „депутинизация“ и в името на който обявихме, че ще трябва да преминем към търсене на широки мнозинства. От моя гледна точка в този документ се съдържа ключът към всичко, което стана и не стана в последвалите две години.

По никакъв начин не искам да излезе, че във всичко, което описвам, няма моя и наша отговорност, сумирана в крайния резултат от последните избори, поради което и се оттеглих.

ДВ: Извън персоналните отговорности – къде виждате причините за започналата отново маргинализация на демократичната десница, въпреки мощния граждански стимул, получен от протестите през 2020 година?

Христо Иванов: Разбира се, има много повече, но ще подчертая два проблема от системно естество. Първо, ние не успяхме да проведем честен разговор с избирателите за това какво виждаме като реалистични сценарии за формиране на управления, които да позволят провеждането на реформи. Бяха правени всякакви опити, като например цитираната по-горе декларация и последвалият плах курс на ДБ да излезем от реториката на „червените линии“ и да минем на езика на големите национални приоритети, в името на които може да се търсят внимателни политически компромиси, без да се прави компромис с реформите. Това обаче се оказа недостатъчно. Така допуснахме да се явим на изборите за 49-ото (а всъщност и за 50-ото) НС, без да поискаме ясен мандат от избирателите за това при какви конкретни условия бихме участвали в излъчването на правителство, ако нямаме самостоятелно мнозинство. Не сложихме ясна политическа формула пред хората – нито преди, нито след изборите. В резултат дори хора, които иначе приемаха нашите цели и политическите реалности, се чувстваха излъгани от формирането на кабинета. Това усещане тегнеше над всичките ни действия и ни караше или да мълчим, или да ръсим не особено адекватни опорки. Правехме правилни, често неочаквано резултатни неща и въпреки това изглеждахме зле. Нещо, което нашите опоненти засилваха и добре използваха и щом усетиха критичната загуба на подкрепа към нас, ни закараха на избори, за да прекратят управлението, което им беше неудобно.

Второ, без да се усетим, ние започнахме да се износваме. Приемахме, че е достатъчно да се обявим за Европа и за обратното на „онези“, за да бъдем правите, харесваните и добрите. Не си дадохме сметка, че европейският наратив в досегашната си формулировка започва да губи ефективност по принцип и защитата на тези ценности и посока на развитие вече изискват много по-сериозен и по-плътен разговор с избирателя от скандирането на прилагателни и клишета. Максимумът, до който стига анализът ни по този въпрос, е, че има „руско пропагандно проникване“ и „фалшиви новини“, без да си зададем въпроса защо милиони в най-различни страни хващат вяра на тази пропаганда и на тези лъжи. Наред с това често считахме, че щом сме срещу ГЕРБ, няма нужда да доказваме, че сме добри, компетентни и политически адекватни. Не видяхме как тази презумпция затихва с всеки скандал, на който не реагираме, с всеки въпрос, на който нямаме отговор, с всяко съмнение в нашата адекватност, за което не намирахме решение, с всяка публична кавга с журналисти и активисти, с които допреди ден сме се обявявали за съмишленици. Мечтаехме да имаме пропагандна машина като ГЕРБ, но започнахме да произвеждаме лоша имитация на този ужасен модел, която само удари автентичността на нашата връзка с избирателите, без дори често да бъде убедителна за говорителите на собствените ни „опорки“.

Виждам сега пристъпи на облекчение, че ще бъдем в опозиция. Да, без съмнение в тази ситуация ние не можем да бъдем друго. Но се боя, че ще сгрешим, ако мислим, че просто трябва да дочакаме „техните“ провали, които автоматично по индукция ще насочат общественото доверие точно към нас (грешка, няколко пъти правена от БСП след 2009 г.). Боя се, че ще сбъркаме, ако решим, че можем да се върнем в лятото на 2020 г. и да раздухаме огъня на радикалното отрицание, от което отново да следва, че ние сме новите, добрите и компетентните. Боя се да не се плъзнем по повърхностни клишета като това, че ни трябва освежена комуникация, нови пиари, снимки как сме в провинцията сред хората, карти, на които със знаменца отбелязваме нови структури (за които знаем, че са кухи по обективни причини), прекалено заиграване с „каузи“, повече и по-разнообразно присъствие в социалните мрежи и други подобни. Страх ме е да не решим пак, че трябва да концентрираме инициативата и решенията в две-три глави, а всички други да бъдат просто фикуси в ехо-стая от позитивизъм и възхищение. Правили сме всичко това, аз включително. И точно така стигнахме дотук.

А най-много се боя, че нямаме време. Следващите избори може да са след три години, но е поне толкова вероятно да са и след три месеца. По-лошото е, че не можем да знаем кога ще бъде лансиран реалният проект „силна ръка“ и „завой към Орбан“, но вероятно е въпрос на месеци. И още по-лошото – никой не може да знае кога в международен план ще се случи следващият катаклизъм…

ДВ: И какво следва оттук нататък – само „късане на ризи“ или има шанс демократичната десница отново да излезе на политическата авансцена?

Христо Иванов: Мисля, че спешно ни трябва да оценим в дълбочина, че не можем просто да продължим както досега и че проблемът ни е съдържателен и политически. Като начало трябва да дадем знак на избирателите, че сме готови на сериозна промяна, за да имаме изобщо някакъв шанс да си ги върнем. В политиката нищо и никой не е незаменим, освен избирателите. Трябва ни сериозен и задълбочен разговор за идейните основания на нашата политика, защото ние в „Демократична България“ имаме исторически дълг към дясното. Трябва да установим култура, основана на изисквания за компетентност, готовност за саможертва в името на почтеността, реален политически принос и измерим продукт, а не да смятаме, че присъствието и лоялността към съответното ръководство са достатъчни. И това трябва да бъде в основата на кадровите решения, не партийните квоти. Трябва ни реален колективен процес на обсъждане и вземане на решения, в който никой не се опитва да прилага корпоративни хватки и надмощие без аргументи. Трябва ни сериозен и задълбочен разговор за реалистичния подход към въпроса за властта: в името на какви големи национални цели, как и при какви условия, както и с какви гаранции и уроци сме готови да поемем отново отговорността за опит да спрем презареждането на корупционния модел и политическия разпад и да прокарваме реформи. С ясен мандат, поискан от избирателите, и с трезво отчитане на реалностите и перспективите, доказани очевидно на вече шест парламентарни вота. Нищо от това няма да е лесно или комфортно, но не вярвам, че можем да го избегнем и да бъдем политически адекватни и значими.

Длъжни сме да помним, че носим отговорност за България тук и сега, а не само за себе си в някакво пожелателно неопределено бъдеще, което всъщност, боя се, отдавна е минало.

ДВ: Да хвърлим тогава още един поглед назад. Компромисът за „сглобката“ не беше ли по същността си политическа „сделка“ – отлагане на ефективната борба с корупцията срещу запазването на прозападната ориентация на страната, заплашена от „миротворството“ на Радев във вътрешнополитически и от инвазията на Путин във външнополитически план?

Христо Иванов: Както описах по-горе, не е имало сделка за отлагане на борбата с корупцията. Поне не и с наше участие. Ние направихме опит да се съгласим, че парламентът не може да бъде съд и че в него ще се занимаем сериозно с реформите, които реално зависят от Народното събрание, а реформираните институции ще си вършат работата по-натам. Това трябваше да бъде в основата на политическо съгласие да има кабинет, който, на свой ред, да може да започне да решава другите проблеми, включително пред сигурността на страната. Всички, които смятат, че това е било някаква имитация, трябва да отчетат, че ротационната формула беше разрушена точно защото се оказа, че курсът на институционални реформи наистина може да разбута империята на Пеевски. Ако всичко това беше просто някакво удобно параванче, зад което Пеевски и Борисов да се избелват комфортно, нямаше да стигнем до тези избори. Имахме трудна, некрасива, гарнирана с много тактически провали и политическа неадекватност, но работеща формула, която да гарантира и управление, и реформи, и мерки в областта на сигурността в най-широк смисъл. И точно затова Пеевски я взриви. Сега това се вижда по гърчовете на Борисов, който уж победи и получи каквото искаше, а това започва да изглежда с всеки час като нещо между пълен тупик и поражение.

Борисов удовлетвори исканията на Пеевски: спря реформите, разруши ротационната формула, закара страната на избори, на които Пеевски да се развихри и да покаже какво може – както като компроматна война, така и като мобилизация на купен и контролиран вот. Накрая се получи класическа Пирова победа. Сега Борисов се чуди как да скрие обстоятелството, че е в тотална зависимост от Пеевски – това разяжда електоралната основа на ГЕРБ и демонстрира политическото им безсилие и все по-голямата им политическа невменяемост. Колкото и да мрънка, да заплашва, да опитва да обвинява целия свят, Борисов няма отговор на един прост политически въпрос: правителство имаше, защо го събори? Единственият възможен отговор е: за да спре в угода на Пеевски реформите.

ДВ: Г-н Иванов, как мина първият Ви и последен ден в 50-ото НС – какво става там?

Христо Иванов: Доколкото мога да интерпретирам, Борисов за момента търгува с различни задкулисни фактори, сваля цената на техните претенции и едновременно качва градуса на публичната драма, че не може да бъде избран председател на НС, за да тества обществените реакции на сценария за още едни избори през есента. Разбира се, преговорите с дамското трио са само за отвличане на вниманието – реалните процеси се случват във все същата църква на зависимостите и корупцията, там ще се решат нещата. Сигурен съм, че Пеевски му предлага схеми за пазаруване на депутати през всякакви корупционни сводници. Гледали сме всичко това многократно вече. Борисов е притиснат от желанието на Пеевски да се настани във властта и да започне да преяжда с нея официално, нахално и безпределно. Същевременно той знае, че това ще коства неимоверно много на ГЕРБ. Алтернативата е или кабинет на споделената отвратителност, или избори, на които на Борисов може да му се наложи да признае огромната си грешка, че разпадна предишното управление, и да се чуди как да търси път обратно към някакво негово възстановяване. Сам се вкара в този тупик, оголи до максимална степен зависимостта си от Пеевски и сега не знае какво да прави… Надява се да ни принуди да споделим с него отговорността за апетитите на Пеевски, но трябва да разбере ясно, че това няма как да стане. Сам е със своя „приятел“.

Нашият проблем обаче е, че нищо от това не гарантира само по себе си сериозно връщане на нашите електорални позиции, без да покажем готовност за сериозни промени и развитие.

Автор: Георги Лозанов

Източник fakti.bg.

Сподели статията, нека повече хора узнаят!
Next Post

21 юни - Международен ден на йога

За поредна десета година на 21 юни и прилежащите към тази дата дни държавите по света ще отбележат празника на древната дисциплина йога. България е сред тях. До 23 юни 44 населени места, сред които най-големите градове – София, Пловдив, Стара Загора, Бургас, Варна, Русе, Велико Търново, Плевен и т.н., […]