Понякога се усещаме като жители на държава, която не е съвсем наша. Едно отечество, което сякаш е дадено под аренда, а наемът му, мистериозно и неумолимо, расте с всяка изминала година. Обясненията, обещанията и оправданията се множат, но бремето върху гражданите става все по-тежко, а усещането за безпризорност – все по-силно.
В този странен сценарий, нашата родина изглежда обречена на безкраен цикъл от „оправяне“. Всяка нова зора носи нови уверения за по-добро утре, но реалността упорито отказва да се промени. Доверието се изпарява, заменено от нарастваща подозрителност и дори страх, докато наблюдаваме как едно уж демократично и правово общество се лута в собствените си лабиринти.
Парадоксът е очевиден: докато малцина стоически се опитват да удържат фронта, държавната трапеза е обсадена от безброй „хрантутници“ и „оправячи“. Желаещи да управляват и решават проблеми има в изобилие, но истинските резултати и капацитет за действие остават дефицитни. Все нещо пречи, все нещо спъва, а в крайна сметка – същите лица продължават да повтарят едни и същи грешки.
В този безпорядък до припадък, посоката се губи, а демократичността се превръща в синоним на безкрайна повтаряемост. За пореден път ни уверяват, че сме на „правилния път“, че сме на път да „оправим“ нещата. Но този „край на оправянето“ изглежда като мираж, който постоянно се отдалечава, обещавайки много, но носещ в крайна сметка – нищо.
Очакването за безкрайно търпение вече е изчерпано. Имаме нужда от обикновена нормалност, от реалност, в която обещанията се превръщат в дела, а държавните средства се използват за общото благо и за възстановяване на българската чест. Защото, както е казал поетът, „Свестните у нас считат за луди…“, но може би именно в лудостта на търсенето на нормалното е спасението.
Тази статия е коментарна рубрика от вестник „Росица“.
Източник: kulturni-novini.info
