На 18 януари 1985 г. на среща на Политбюро на ЦК на БКП с първите секретари на окръжните партийни комитети е отчетено, че до момента са сменени имената на 310 000 български турци, и за първи път са говори за „Възродителен процес“.
На 10 декември 1984 г. със заповед на вътрешния министър Димитър Стоянов се нарежда на окръжните управления на МВР и на първите секретари на ОК на БКП да подготвят преименуването на „български граждани от турски произход във всички окръзи, където има такова население”. Кампанията започва в края на декември 1984 г. и завършва през февруари 1985 г. Най-напред са сменени личните имена в Кърджалийски и Хасковски окръг, а после и в Североизточна България, където евентуалните „провокатори” били вече арестувани или мобилизирани за военно обучение. Повтаря се вече отработеният с помаците сценарий: селищата биват блокирани от силите на реда (милиция, войски на МВР, гранични войски) и сплашвани със стрелба във въздуха, вкарват се танкове и бронетранспортьори. Едновременно с това, партийният актив и административната машина действат на пълни обороти: за изключително краткия период на кампанията са сменени личните документи на над 800 000 души. Също като при помаците, не са забравени и имената на покойните роднини, а на места биват унищожени мюсюлманските гробища.
Още в самото начало на „Възродителния процес” се стига до сблъсъци и жертви. Най-масови протести се организират в Бенковски, Кърджали, Момчилград, село Груево (Момчилградско), Джебел, Крумовград и др., като навсякъде са разпръснати с въоръжена сила. В Ябланово (Котленско) местните блокират пътищата към селото, което е превзето впоследствие с танкове. Сблъсъци има и в Търговищко и Шуменско. Броят на ранените остава неясен, както и на убитите: 7 етнически турци, според участвали в кампанията „възродители”, 24 само в Югоизточна България, според сведения на ДПС. Мнозина умират по-късно от нанесените им побои, хиляди са изпратени в лагери и затвори, цели семейства са интернирани.
Вероятно за пръв път изразът „възродителен процес” е официално използван от секретаря на ЦК на БКП и бъдещ министър-председател Георги Атанасов в доклад, изнесен на съвещание на партийно-държавния връх от 18 януари 1985 г. Кампанията е видяна като „исторически акт, с който се заличава последният белег на турското робство върху снагата на нашия народ”, а самото преименуване е оруеловски наречено „възстановяване на българските имена”. Същевременно се българизират последните две периодически издания на турски, спират се радиопредаванията на същия език, продължава премахването на турски топоними и т.н. Ако обаче преименуването на помаците от началото на 70-те е успешно скрито от международната общност, „възродителният процес” не остава без отглас. Ситуацията особено се усложнява от факта, че в случая съществува и съседна „държава-майка”.
Втората половина на 80-те години е време на истинска дипломатическа и пропагандна война между София и Анкара, макар и двустранните отношения да не се прекъсват. Двете държави не изпускат възможност за заклеймяване на съседа на международни форуми като ООН, ЮНЕСКО, Съвета на Европа, и пред съюзниците си от Варшавския договор, съответно от НАТО. Докато Турция критикува бруталното нарушаване на основни човешки права в България, последната се позовава на проблема с кюрдите, инвазията в Кипър, арменския геноцид и др.
Все до 1989 г. Живковото ръководство очаква външнополитическата ситуация да се успокои, позовавайки се на деликатната позиция на Турция около кюрдската съпротива. Но в конфронтацията се включват и западните медии и правозащитни организации, които разгласяват потъпкването на правата на турското население в България. На всичкото отгоре и Съветският съюз е резервиран, особено след предприетата от Михаил Горбачов „перестройка”. Отношенията с Турция не се нормализират дори след подписването с тази цел на двустранен протокол в Белград (23 февруари 1988 г.). Нещо повече: изостря се и вътрешнополитическият контекст, тъй като новопроизведените „граждани с възстановени имена” не приемат тезата за българското си потекло. В периода 1985-1989 г. са разкрити десетки нелегални съпротивителни групи на етнически турци. Около 100 души са арестувани като членове на тайната организация „Дългата зима”, а след това – още 200 активисти на Турско националноосвободително движение в България.
Към началото на 1989 г. българските партийно-държавни ръководители започват да си дават сметка, че „Възродителният процес” е изправен пред провал. Въпреки всички мероприятия, говоренето на турски език на обществени места не спира и дори става демонстративно, „българите с възстановени имена” използват вместо тях рождените си, продължава носенето на обичайното мюсюлманско облекло и честването на религиозни празници и ритуали.
В края на 1989 г. режимът на Тодор Живков пада.
