Наградените творби ще бъдат публикувани на официалната страница на Младежки дом гр. Враца, а победителите в двете възрастови категории ще бъдат удостоени с награди и грамоти. „ Благодаря на журито. Много се зарадвах, че разказът ми е бил удостоен с първа награда“, сподели Галена Върбева. За читателите на НетНюз поместваме и отличената творба.
В Л А Б И Р И Н Т
Звукът идеше откъм стария лес. Обърнах поглед и видях сив пушек, сякаш някой живееше дълбоко в сърцето на гората. Звучеше като човешки глас. Някой ме викаше. Дали имаше нужда от помощ?
Продължих до мостчето и преминах оттатък.
Скоро шумът от дърветата потъна сред общата гълчава, сред многообразието от звуци – силни и слаби, неспирни и внезапни. Дърветата изглеждаха посърнали, а клоните им – нащърбени, кокалести, – сякаш старчески пръсти, обхванати от артрит. Листата им шумоляха като страници на книга и усилваха поривите на вятъра. Бяха ту тътнещи, ту глухи, но поразяващи със своята необятна пъстрота. Есенният ветрец носеше мирис на мокра пръст, борови иглички, дъх на дъждовна вода… и въздух, много въздух.
Колкото повече навлизах в гората, толкова повече ми се струваше, че няма обратен път; че това е непознато място и скоро съвсем ще се изгубя. Като че бях в лабиринт.
Дали човешкият глас не ми се беше сторил? Спрях и се ослушах. Пушекът продължаваше да се извива в небето и да изпълва синевата му със сиви оттенъци.
И тогава я видях. Приличаше на двестагодишна постройка, излязла от готически роман насред нищото. Огледах се и дори разтърках очи. Сигурно сънувах!
Местните дървари не са споменавали да са виждали нещо подобно на връщане от гората. За толкова години все един щеше да е забелязвал този старинен замък. Щях да съм чувал за него в „небивалите“ селски легенди, с които плашеха децата по дернеците, в селския хан или дори край лагерния огън.
А пушека? И него ли никой не беше виждал?
Тук ставаше нещо… нещо необяснимо, което трябваше да разплета.
– …да, защото не си го виждал, но аз го видях? И това не беше сън! – каза бай Течо на Морския една вечер в хана след третата чаша ракия.
– Кое си видял?
– Една руина, ей така, насред нищото! Голяма, каменна! Напомняше на изоставен замък!
– Да бе!
– Сериозно! Ей, оная нощ, в която волската кола се забави и останах в гората. Помниш ли? Дето жена ми идвала да ме търси у вас?
– Е?
– Ами точно тогава стана! Цял тъмнееше, само едно прозорче светеше тъдява. То всъщност ме упъти, че да видя някаква светлинка в тоя пущинак!
– И какво имаше вътре?
Приближих се до замъка и докоснах студения му камък, по който играеха слънчеви зайчета. Погледнах през прозореца и видях в гръб момче с кафява вълнообразна коса, която се виеше над широките му рамене. Край него се разхождаше черна пухкава котка. Тя ми се стори най-правдоподобното нещо сред този пущинак. Дали от топлината на огъня в камината (сухите съчки примамливо пукаха), дали от тишината на смълчаната стая, но тя изглеждаше и се движеше като всяка нормална котка на света.
Изведнъж момчето се обърна и очите му срещнаха моите. Случи се толкова бързо, че нямах време да реагирам – нито да побягна, нито да се скрия. Видях очите му, напомниха ми на моите собствени. Косата, носа, брадичката – та това бях самият аз! Сякаш гледах себе си в огледало.
Можеше ли да виждам себе си насред пустата стая в този страховит замък?
Сивата пелена на мъглата ме обгърна по-плътно. Мрачни сенки пълзяха в основата на замъка. Студът беше все по-осезаем.
Очите на котката ме погледнаха студено. Не момчето, което бе до нея, а мен, мен през стъклото на прозореца. И тогава ясно чух думите:
„Помогни ми, Страхил. Спаси ме. Толкова съм близо, а дори не ме виждаш!“
Пристъпих назад уплашено. Побягнах. Моето друго лице ме молеше да го спася… От какво? Нима бе нечий заложник? Неговия вик ли ме бе накарал да навляза толкова дълбоко в гората?
Поех си дъх и сякаш изплувах от мътна вода. Въздухът ставаше все по-студен и по-студен. Сърцето ми заби лудо. Кръвта пулсираше в ушите ми.
Намерих се в леглото си, плувнал в пот, сякаш наистина бях бягал. Сърцето ми отново биеше лудо в гърдите. Разтърках очи и се огледах – познатата таванска стаичка, масата, стария килер.
Нима е било просто сън?
Вътрешно се успокоих и си поех решително дъх. Сън е било! Какво пък, хората често сънуват небивалици.
Станах да потърся дрехите си, когато забелязах, че в небето се носи необичайна плътна сива завеса. Пушек?
И тогава чух звука. Носеше се от стария лес.
– Какво имаше вътре ли? Някакво момче!
– Момче?
– Да!
– Как изглеждаше?
Бай Течо се почеса по главата и сви устни.
– Може да не ми вярваш, но…
– Какво?… Кажи!
– Напомни ми на едно от тукашните деца. От нашите. Знам какво ще кажеш – че звучи абсурдно! Да, беше и тъмно като го видях, но… Сигурен съм, че беше Страхил – онова, дето все задава въпроси и чете разни книги с приказки.
Бай Течо очакваше подигравателната усмивчица на капитана. Но морският отпи мълчаливо от чашата си и мина доста време, докато проговори:
– Преди години, май вече станаха четиринадесет, в гората изчезна дете! Ти и семейството ти още не се бяхте заселили!
– Изчезнало е дете?
– Да. От цяло село мъжете се събрахме. Търсихме го из селото, после край кладенеца, край изоставеното стопанство на Михаля, до края стигнахме чак, а нощта падаше. Тук дете, там дете – няма го и туйто! Еньо Стойо предложи да потърсим в гората и околностите. Какво катˈ е тъмно – нищо! Ако детето бере душа? Човек е туй бре, как ще го оставим!
Ами ако не е в гората, попита някой, какво ще чиним в тая тъмница?
Тоз час се замислих кой от тукашните селяни ще тръгне дете да отвлича? То самò ли се е заблудило? Ами ако са го хвърлили в някоя каруца, де не можем и очите му видя! Едничко на майка и баща, какво ще правят те, почернените, след всичкото туй! Има ли по- голяма трагедия от туй, да си отиде невинен живот?
Какви работи стават само из тихото ни селце!
Давайте, вика, да вървим да не губим повече време, поде пак Еньо Стойо и грабна кривака. До него Добри Кулев държеше първия факел, с намотани връз него насмолени парцали. Не ще и дума, всички тръгнахме подире. Някои взеха даже и пушки.
Ако щеш, вярвай, братко, в лабиринт да бях попаднал, по-нямаше да се уплаша. То дървета, то трънки, то нощни птици… Гора ти казвам!
Разделете се, вика водача. Двама насам, двама натам, барем имаме очи из цялата гора. Речено-сторено! Тук-таме светнаха разпалените факли. Гората сякаш пламна!
– И в крайна сметка намерихте ли го? – попита бай Течо. Не му трябваше много, за да разбере, че детето от „стария замък“ и изчезналото преди четиринадесет години са едно и също дете.
– Да. Трупчето му. Насред горската гълчава. Тоз, дето пръв го намери, твърдеше, че до тялото му се разхождала някаква черна котка и душела. Рекъл да я гръмне, но тя избягала. Подир тринадесет години се роди Страхил.
Черната котка, помисли си бай Течо и сведе очи.
– Страхил? Нашето момче?
– Да, същият!
Бай Течо разтълкува пътя на мисълта му сред лабиринта от спомени, но бе забравил още едно парченце от нея…
– Майка му, покрусена, плачеше с дни наред. Нямаш си и идея какво преживяха с мъжа й. Подир година тя роди здраво момченце. Кръстиха го Страхил!
Бай Течо вдигна учудено вежди… Побиха го тръпки…
А малкият Страхил знаеше ли истината?
