Волейболната ни легенда Тодор Алексиев (40 г.) сложи край на забележителната си кариера.
Една от емблемите на този спорт у нас през настоящия век разкри това със следното послание:
„От една нова страна на мрежата!“
Отворено писмо от Тодор Алексиев
Да поговорим за истинския смисъл на спорта: отвъд рекордите – лични и отборни – отвъд медалите, класиранията. Отвъд славата.
За връзката между физическото и духовното. Аз съм един човек, състезавал се в тринадесет клуба, в седем държави, изиграл хиляди мачове на национално и клубно ниво. Капитан на националния отбор на България.
Животът и тялото ми бяха благосклонни към мен – дадоха ми отсрочка да направя това изявление едва сега. И макар човешките ни физически възможности да са огромни, те не са неизчерпаеми. Днес с много тъга, но без капка съжаление осъзнавам, че вече не съм в същото състояние да отговарям на непоколебимия стандарт за съвършенство, който професионалният волейбол и аз изискваме. На спорта отдадох не само тялото, но и сърцето, и душата. Бяха часове, дни и години, посветени на взиране в бялата мрежа. Но аз знам, че в онова пространство – между стремежа да постигнеш най-високите си цели и да наскачаш себе си – е мястото, където истинските магия и величие на живота се случват в действителност.
На волейбола – благодаря, че ме научи да работя за онова, което искам. Че не винаги можеш и следва да побеждаваш. Че през цялото време ме подготвя за нещо повече от това да бъда само състезател. Чрез волейбола узнах какво значи да гориш в нещо, какво е здрава работа и концентрация. Благодаря, че волейболът ме моделира и превърна в един човек, изпълнен с уважение, труд, упоритост, смирение, търпение и копнеж за неспирен растеж.
От мухлясалите общежития и зали, в които играх като дете, до най-великите спортни съоръжения на света – волейбола ми позволи да ги видя и да оценя различни култури, религии, националности и общества, които са способни да се обединят, за да играем играта, която всички обичаме. Благодаря, че волейболът ми даде шанс гордо да нося тениската с герба на моята страна на гърдите си. Благодарение на нея имах шанс да бъда в един отбор с някои от моите герои, но също и да играя срещу и да споделя терена с някои от най-добрите волейболисти, играли на нашата земя. Хора, които имам честта да наричам приятели.
Но преди всичко благодаря, че волейболът ме научи как да бъда мъж на терена и извън него, че ме оформи като по-добър човек.
В древна Олимпия не издигали статуи на победителите. Издигали статуи на хората, направили един човек победител. За мен ще бъде трудно да го изпълня, но посвещавам това писмо на всички останали свои учители – на треньорите, на мениджърите, на съотборниците, на спонсорите, на родителите и семейството ми, формирали ме като човек, на феновете, на медиите, на неверниците, на критиците, но най-вече на онези, пред които съм най-голям длъжник – на децата ми. Днес започвам да вървя по нов път. Започвам нещо ново с ясна визия, отговорност, отношение и мотивация за постигане на високи цели и сбъдване на нови мечти.
През тези 40 години аз всеки ден или спортувах, или мислих за спорт. Искам това да продължи и в следващите 40. Предизвикателствата правят живота интересен, а преодоляването им го прави осмислен. Пиша това писмо спокоен, уверен и категоричен, че ще бъде така. Макар и в по-различна роля.
