Безкрайни върволици постове във Фейсбук призовават 24 май да стане национален празник на Република България. Тази година броят им нарасна, вероятно поради кризата и чувството за безпътица.
Ясно е, че 3 март трябва да бъде сменен като национален празник. Тази дата препраща към играта на велики сили, които отскубват територии от Османската империя. Предлагат се най-различни алтернативни дати. Има дори предложения, свързани с църковните борби, смятани за начало на движение за независимост. Или Априлското въстание, което би било празнуване на един неуспех, тъжен и обречен опит за бунт.
По-сериозните предложения са Съединението на 22 септември 1885 г. и Независимостта на 22 септември 1908 г. Днес и двете дати се честват като национални празници, но въпросът за единствения национален празник остава.
Най-подходящата дата е 16 април, когато е приета Търновската конституция.
Аз мисля, че най-подходящата дата е 16 април, когато е приета Търновската конституция. Но този въпрос изисква специален аргумент, тук темата е 24 май.
Преди всичко що е то национален празник?
Националният празник е официалният държавен празник в портфолиото от символи на политическата общност. Общността става политическа, когато под условието на секуларизация (отсъствие на отвъдни, божествени основания) започва да се самоуправлява. Тя взема своите дела, изобщо своята съдба в свои ръце. И на първо място полага и фундаменталното условие за съществуването си като модерна политическа общност – политическото представителство. Националният празник посочва този символичен рожден ден на общността като политическа.
В България е популярно да се говори за „нация“ като културна, езикова и прочие общност, която предхожда – фактически/исторически, но най-вече смислово/концептуално, т.е. и логически – своята държава. Идеята е, че се формира нация по параметри като език, история, култура и пр., която впоследствие си създава своя държава, опакова се в правна форма. Това обаче е историческа привидност, едно гнездо от парадокси, в което историците се чувстват уютно. (Постулираш ли „нация преди държава“, отваряш поле за безкрайни исторически екскурзии, 1300 години, защо не и 10 000).
Модерната социология след Макс Вебер не мисли така. Тя аргументира положението, че нацията Е политическа общност, политически проект и политическо понятие. Нацията изначално и по принцип е колективен стремеж към независима политическа форма, т.е. държава. Тя може и да остане проект, да няма емпирично битие, каквито са случаите от кюрдите до каталунците, т.е. да е лишена от правно-конституционно оформяне и международно признание.
Националният празник е денят, на който се чества раждането на една политическа форма.
Отвъд спорните въпроси, единственото социологически смислено положение се свежда до дефиниция на нацията като политическа общност. Оттук и националният празник е денят, на който се чества раждането на една политическа форма.
Съвременните политически форми са по правило национални държави. Феномени като Руската федерация, която се нарича така (федерацията е национална държава), но има архаичен имперски характер, са отмиращи отклонения.
Идеята за 24 май съдържа парадокс, при това видим, а не дълбоко прикрит. Който иска да направи 24 май национален празник, иска да го ограничи до празник на нацията като политическа общност и така да го направи тясно държавен празник.
„Държавен“ не означава в случая, че държавата го признава – тя признава и Коледа, Великден, 6 май и пр. – а че държавата го посочва като съществено свой. Тя себе си празнува като държавност на тази дата. Така че изборът на 24 май означава от любов към 24 май хубавият празник на буквите да бъде бастисан, както се казва на език, малко встрани от книжовността, таз сила нова…
Днес 24 май е обществен празник. Такъв беше в мрачните години на всеобщата държавност. И това го правеше по-симпатичен от всички други, освен религиозните, но те бяха частно семейни. Да стане 24 май национален празник би било тип национализация на обществен символен ресурс. От източник на недържавна, обществена и общностна радост езикът да бъде признат за държавно благо. (Същото може да се направи с Баба Марта, между другото, посоката е подобна).
В това желание има и нещо незряло. Защо един свободен, макар признат от държавата за официален, но не неин ден да й бъде предоставен за официозна употреба? Защото нагласата към държавата продължава да бъде патриархална, като към баща, комуто принадлежи всичко ценно.
Някъде из Фейсбук се появи радостното възклицание: на кирилица пишат десетки общности и 24 май би бил и техен, те ще празнуват с нас нашия празник. Това е забавно, но прибързано предположение.
Истинските празници не са национални, т.е. държавни, обществени са.
Ами ако, само за пример, утре Северна Македония обяви 24 май за свой национален празник? Какво ще направи България? Ще оспорва, ще поставя вето, ще създаде поредна абсурдна комисия по инвентаризация на историята? Ще се оформи нов кръг в изумителните спорове за език, история, царе и комити и т.н. В България ще писнат всички, които обичат 24 май, че празникът е откраднат.
По вътрешни и външни причини 24 май е неудачен избор. Който се вълнува сериозно от значение и функция на символи, по-добре да не прибягва до национализация на обществени ценности. Истинските празници не са национални, т.е. държавни, обществени са. Обхватът на техните значения и е много по-широк. Така че, както казва Фуко, обществото трябва да се пази, включително, а може би най-вече от държавата.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
Източник Радио Свободна Европа / Уведомете за фалшива новина
