Дори едно литературно четене се трансформира във времеубежище. Независимо в кой край на света разговаряш с хората, когато поднесеш една лична, макар и малка, и чисто уж провинциална история, тя отключва асоциации със сходни истории, вълнения, преживявания, въпроси. Чакащата пред ямболското кино „Вапцаров” Жулиета да види „нейния” Ален Делон е припозната от хората в малкото италианско градче Сора като символ на тяхната кауза да съхранят местното си кино. „И ме посрещат с думите: „Разкажи ни за Жулиета”, споделя Георги Господинов, нищо че там и идея си нямат кой е Вапцаров, например.
В Австрия читател му благодари, че му е дал ключ как да обясни на детето си че Бог съществува: „Бог е като електричеството – съществува, но не се вижда, тече и се проявява във всичко”. Ето как една лична история, разказана от Георги Господинов в „Естествен роман”, отключва друга история и свързва хората.
За общото, което прави посланията в книгите му така разпознаваеми, независимо къде и от кого се четат, Господинов казва: „В крайна сметка всички имаме общи тревоги. И всъщност, хората започнаха да осъзнават, че имат нужда да създават малки общества, да се събират, да си говорят… Ето, при едно четене – ние, за час и половина, сме едно общество, което после ще се разпръсне, ще се потопи в ежедневните скандали, но това, което сме си говорили, ни е направило заедно някак си по-малко тревожни”. И това също е времеубежище.
Тази нова дума (по заглавието на последния му роман от 2020 г.) настъпва все повече в речника с всичките си многопосочни смислови котви. „Времеубежище” е книга за паметта, кратко обобщава Господинов. „Дори и тялото има памет”, категоричен е той и демонстрира при представянето вчера в Ямбол как на първия демократичен протест в София от 3 ноември 1989 г. като студенти се чудят – а как човек трябва да се движи по време на протест? Защото дотогава телата им са познавали само движението по манифестации. „Мои приятели в Германия разпознават дали някой е от Източна или Западна Германия само по начина, по който се движи – дори 15-20 години след падането на Стената”, допълва през леко тъжна усмивка авторът.
Във „Времеубежище” Георги Господинов пише за вируса на миналото, който масово поразява хората, подобно на пандемия (нищо, че е писана преди злополучния ни опит с Ковид-19). Шегуват се с него, че е пророкувал и избухването на нова война. Той отрича, но споделя: „Всъщност, ние си мислим, че никога нищо не се повтаря. А все влизаме в една и съща река, парим се от едно и също. Докато пишех книгата исках да кажа, че все пак нещо се е променило във времето и не трябва да зацикляме”.
С пророчества или не, „Времеубежище” категорично е най-превежданата книга на български автор „за цялото това време, в което съществува т.нар. „български писател”, припомни на срещата писателят Христо Карастоянов. С този си роман Георги Господинов спечели най-престижната европейска литературна награда – италианската Strega Europeo и така един „човек, все пак ямболлия”, както подчерта Карастоянов, се нареди до имена като Умберто Еко и Алберто Моравия.
Само че, пак по думите на Христо Карастоянов, признание с превод на всички европейски езици заслужава и другата му нова книга „В пукнатините на канона“(2021). Една трета от нея посветена на ямболския авангардизъм и Кирил Кръстев. Тази книга показва, че България не е била тъмно петно в литературно отношение, а чрез задълбочен разрез Георги Господинов съживява целия кипеж на онзи някогашен Ямбол. И осмисля посрещната преди години с присмех идея на Кирил Кръстев за Ямбол като люлка на балканския модернизъм.
Третата представена вчера при среща с ямболската публика книга бе излязлата преди два месеца „Избрани истории” (2022), отново на издателство „Жанет 45”, с избрани разкази на Георги Господинов.
