На 29 януари 1878 г. руската армия освобождава Кюстендил. Така той става последният български град, за който са водени военни действия. Интересен е фактът, че в рамките на седмица преди това Кюстендил е освободен, завладян отново и пак освободен. Два дни по-късно Османската империя капитулира и в Одрин е подписано примирие.
На 14 януари 1878 г. града напускат каймакаминът Мехмед бей и кадията Нъри ефенди. Те взимат със себе си и цялата архивна документация от учрежденията. Бягството им стряска останалото турско население, което за да се пази от идващите руски войски излъчва временно управление. Седмица след бягството на камакамина и кадията, трима доброволци от близкото село Коняво отиват в Кюстендил и съобщават, че при тях е пристигнал Ильо войвода, като авангард на руската войска. Хайдутинът настоявал града да се предаде без битка.
„Негова е заслугата за освобождаването на Кюстендил. Там той си служи с военна хитрост. Представя себе си като преден отряд на руските войски. Търси местната управа да преговаря с тях как по най-бързия и безпроблемен начин да бъде предаден Кюстендил на руските войски“, казва полк. доц. д-р Мануш Христов от Висшето военновъздушно училище „Георги Бенковски“.
„Наистина радостта на петвековния роб е огромна, но и твърде кратка, защото подполковник Задерновски получава известие, че от Крива паланка към посока Кюстендил приижда редовна анадолска пехота с оръдия и башибозук и малобройният руски отряд, четниците на Ильо Марков, както и част от така младите българи доброволци от Кюстендил са принудени да се изтеглят“, казва директорът на Регионалния исторически музей в Кюстендил Валентин Дебочички.
Настава ужасна паника между българското население, което масово напуска домовете си и хуква да бяга към Радомир. Османската войска влиза в Кюстендил и възстановява старото управление. В продължение на три дни в каймакамския конак се провеждат големи събрания. Турците искат да претърсят домовете на избягалите българи и да арестуват съмнителните, които все още са там. Предлагат дори да запалят селата Лозно, Радоловци, Соволяно, Николичавци и Коняво. Но преди да пристъпят към осъществяването на плана, разбират, че руската армия се връща.
„Без действията на четата на Ильо Марков и на останалите войводи под негова команда, без активността на българското население нашият град едва ли би се освободил в хода на военните действия на руско-турската война. Тъй като първоначалният план на руското командване, който е съставен от генерал Обручев предвиждал в югозападна посока да не се провеждат активни настъпателни действия“, казва още Валентин Дебочички.
Ильо Марков, наречен още Малешевски е една от забележителните личности на българската възрожденска история. Панайот Хитов го нарича – Войвода на войводите. Той участва в почти всички въстания за свободата на България, както и в Първата българска легия. „Дядо Ильо продължава своята четническа дейност не като обикновен хайдутин от стария тип, а вече като един четник с народноосвободителна идеология на по-високо ниво в Белград. Георги Раковски отдава именно на него командването на по-голямата част от легионерите“, казва ас. д-р Димитър Христов от Института за исторически изследвания на БАН.
Малко преди Първата българска легия да се разпусне възниква сръбско-турски конфликт породен от желанието на княз Милан да отхвърли васалната власт на Осменската империя. В Белград започва въоръжена престрелка. Туците бомбардират града. За обучените от Ильо Войвода млади легионери настъпва бойно кръщение, те вземат участие на страната на сърбите.
„Факт е, че за участието си в Белградската буна той е награден от княз Милан Обренович със сръбски орден и му е отпусната пенсия в размер на 150 динара“, казва още директорът на Регионалтия исторически музей в Кюстендил.
Много български хайдути и воеводи участват на страната на Сърбия и във войната ѝ с Турция през 1876-та година. Тогава Ильо Марков е командир на сборна чета. Един сръбски офицер много се дразнел от непоколебимия му български патриотичен дух и го ранява тежко. В следствие на това дядо Ильо остава сакат до края на живота си с дясната ръка. Но и това не го отказва да се включи в Руско-турската Освободителна война, където става главен отговорник на всички български доброволчески чети. Въоръжените отряди са сформирани през лятото и есента на 1877-ма година. Военният разузнавач генерал Николай Артамонов и руският дипломат Михаил Хитрово ръководят създаването им. Те събират информация за наличието на турски войски в селата и градовете, през които предстои да мине руската армия и са в голяма помощ при преминаването ѝ през Балкана. Включват се активно и в сражения.
„Четите при командването на Ильо Марков са включени към отряда на генерал Карцов и първите им действия са в района на Ловеч, селата Телиш и Турски извор. От месец декември 1877 година те действат в състава на Западния отряд на генерал Гурко, преодоляват зимното преминаване на Балкана, участват в освобождението на Етрополе, Орхание (днешен Ботевград), София, Кюстендил“, казва Валентин Дебочички.
България получава свобода си на 3-ти март 1878-ма година. Четири месеца по-късно Берлинският конгрес определя границите на княжеството, но в тях не попада родното село Берово на Ильо Малешевски. Семейството му се премества в Кюстендил. Но 73-годишният войвода не остава мирен и се включва се в Кресненско-разложкото въстание. Седем години по-късно участва и в Сръбско-българската война, за което сърбите спират пенсията му. Останал без пари е принуден да моли Народното събрание за средства. Две години по-късно парламентът отпуска на Дядо Ильо по 200 лв. месечно, за да преживява старините си. Умира на 92 години в Кюстендил.
Вижте повече в репортажа на Миглена Георгиева и телевизия Bulgaria ON AIR
Източник: https://dnes.bg
