В рамките на по-малко от седмица два демонтажа се оказаха в центъра на общественото внимание. Единият беше златните арки от инсталацията “Светлината в нас” в пространството пред храм-паметника „Александър Невски“.
Другият – на Паметника на Съветската армия.
И двете пространства са ключови за града, макар и по различен начин. Естеството на онова, което се демонтира и премахва, обаче няма как да бъде по-различно.
В единия случай имаме паметник, построен преди седем десетилетия, с ясни пропагандни цели, дело на най-изтъкнатите за времето си архитекти, скулптори и художници. Обект на разгорещени дебати през почти половината време от съществуването си, претърпял опити за присвояване от различни групи, протестни акции, нееднократни решения да бъде преместен или премахнат.
В другия случай сякаш става дума за коледна украса. Изпълнена по-скоро набързо декорация, блестяща добавка към един от образите, които най-често туристите отнасят със себе си във вид на картичка.
От една страна, двата демонтажа са несравними. Съвпадението им във времето е свързано и с встъпването в длъжност на новата общинска власт.
Но може би тъкмо контрастът помежду им откроява нещо ключово и общо – въпросите за управлението на публичните пространства от гледна точка, различна от функционалната. Улици без дупки, тротоари и велоалеи несъмнено са практически необходими. Но дори техният вид върши нещо отвъд това да ни осигурява безопасно и удобно придвижване – да възпитава.
Органите, които одобряват и финансират, забраняват и санкционират появата на артефакти в града, носят част от отговорността за възпитанието
Органите, които одобряват и финансират, забраняват и санкционират появата на артефакти в града, носят част от отговорността за възпитанието. И дебатът следва да надскача въпросите на вкуса.
Дали даден човек или група изпитва естетическа наслада, наблюдавайки златните арки или скулптурните композиции от даден паметник, не е маловажно, но не е и единствен приоритет, когато става дума за публично пространство. Естетиката в случая е още по-трудно отделима от етиката и идейния контекст.
Публичните пространства и публичните средства
В коментарите относно арките от “Светлината в нас”, предвидимо, немалко внимание се обърна на това как се харчат средствата на столичани. Кой е одобрил проекта, кой и как е бил възнаграден за изпълнението му. Това са логични питания, които обаче останаха без категоричен отговор. Изключение беше позицията, публикувана от “Колективът” – организацията, която стои зад идеята.
Не за първи път временни конструкции, независимо от мащаба и цената им, се появяват и изчезват без институциите, които са ги поръчали и одобрили, да дадат достатъчно ясна аргументация както за монтирането, така и за демонтажа им.
Негативните реакции сами по себе си не би следвало да са основателна причина да се премахва нещо, за което вече са похарчени определени ресурси. Кризисният пиар е необходим, когато липсва предварителна подготовка и внимателна предварителна оценка. Подготовката ще рече работа включително по социализацията на въпросните обекти.
И ако една повече или по-малко скъпа украса може да ни се струва “бял кахър”, то процесите, свързани с появата и изчезването ѝ, със сигурност не са. Това е така, защото те се отнасят и до по-предизвикателни, по-ресурсоемки проекти, навярно с по-амбициозни концептуални задачи.
Тук не става дума единствено за парите. Самото градско пространство също е споделен ресурс. Заради това не би следвало всеки инвеститор с идея за паметник да може да го построи без оглед на официално заявени и аргументирани критерии – практически, идеологически, естетически.
Негативните определения
Характерно за публичния дебат от последните 30 години е, че се формулира предимно какво дадени групи не искат. В този смисъл не е странно, че демонтажите се оказват по-значими събития, отколкото монтажите.
Това, което негативните определения обаче не позволяват, е градивен разговор, снемане на конфликтите, намаляване на поляризацията. Може би от институциите трябва да се иска не толкова да угаждат на вкуса ни, а да създават условия за общуване. Като заявяват намеренията си, направят оперирането си по-прозрачно, поемат отговорност.
“Паметникът на Съветската армия” и “Монументът на окупационната червена армия” не са едно и също нещо, макар да се отнасят към един и същи обект. Десетилетията без разговор за разлома между групите, които ползват двете названия, са пропусната възможност за оценка, образование, разказ.
Оценка на сложността на историята, образование в посока художествени направления, били те и свързани с режими, които осъждаме, разказ за пространството и контекста, в който поне три поколения са правили изборите си.
Поне два пъти Столичният общински съвет е гласувал демонтажа. Други казуси, като оставения на опасна разруха паметник “1300 години България”, са използвани за сондиране на нагласите. Но кампаниите са провеждани така, че разломите по-скоро да се задълбочават.
Организациите, които са се борили за по-задълбочено разбиране и по-комплексно виждане на архитектурното и художествено наследство, са набеждавани за соцносталгици или младежи, “които не знаят какво правят, понеже не са го живели”. Стремежът към по-сложни оценки и многопластов дебат не са само и единствено защита на художествената стойност на монумента и мястото му в града. Напротив, биха помогнали да се осмисли и сега предприетият след дълго отлагане демонтаж.
Отговорността
Докато се режат елементи от скулптурните композиции, надали е удачно тепърва да отбелязваме таланта и приноса на Васка Емануилова. Но дори да успеем да обясним защо именно е забележителна, нито работата ѝ, нито художествените направления, в които е работила, няма изведнъж да станат по вкуса на всички.
И не е нужно.
Нужно е обаче пространство отвъд демонтажа. В което да се разбере чия е отговорността както за временните, така и за трайните решения за общото ни живеене.
За реализацията на арките от “Светлината в нас” дизайнерите и художниците носят вина само в смисъла на собствените си компромиси и предполагаемо изпуснат контрол върху собствените си задачи. Според изявленията им, много от аспектите на крайния продукт се разминават с техните намерения.
За хубаво или за лошо, не можем да разчитаме единствено на самооценката на който и да е артист или артистичен директор относно капацитета му да се справи със знаково пространство като това пред “Александър Невски”. Не можем да очакваме и художник да пребори административните сложности, заложени в самата задача, която е имал неблагоразумието да приеме.
Така важни стават въпросите:
- Кой е взел решението за инсталирането и последващото премахване на прословутото килимче?
- Кой е намалил мащаба на арките?
- Кой следва да контролира?
Без значение дали ни допада резултатът е абсурдно подобни въпроси да остават без отговор. Абсурдно е и да твърдим, че ако нарязаните скулптури от ПСА или МОЧА не предизвикват радост и задоволство у цялото софийско население, то това е заради сантимента на някои към тоталитаризма.
Абсурдно е и да твърдим, че ако нарязаните скулптури от ПСА или МОЧА не предизвикват радост и задоволство у цялото софийско население, то това е заради сантимента на някои към тоталитаризма.
Във вакуума на закърнелия публичен дебат и негативните определения, временна конструкция без особено авангардни художествени претенции и седемдесетгодишен знаков паметник може парадоксално да споделят повече, отколкото сме очаквали. Важното се оказва премахването им.
В началото на декември в градското пространство се освобождава още място за съмнение. Съмнение, че свеждането на който и да е публичен казус единствено до “за” или “против”, предполага повече недоволство и допълнително поляризиращи демонтажи, отколкото позитивно действие в бъдеще.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
Източник Радио Свободна Европа / Уведомете за фалшива новина
