В Балканската война 29-ти пехотен Ямболски полк участва при превземането на Одринската крепост под командването на полковник Кръстьо Златариев. В боя ямболци участват с 44 офицери, 2723 долни чинове, 3 картечници и 12 оръдия. В битката загиват 10 войници, а 74 са ранени. Полкът пленява две оръдия, две картечници и над 300 турски войници.
По заповед ген. Рибаров 11-та рота от полка е изпратена да издигне националния трибагреник на четирите минарета на Султан Селим джамия. Мл. офицер Михо Стоянов от с. Добрич, Елховско, заедно с още трима войници, издигат националния флаг. Името му се превръща в символ на героизма на българската армия. В същото време кавалеристите от 4-ти конен полк пленяват турското знаме.
Друг герой на 29-ти ямболски пехотен полк Иван Балахуров пръв достига до щаба на Шукри паша и го задържа до пристигането на гвардейския ескадрон.
Одрин е смятан за една от най-силните крепости в Югоизточна Европа и стратегически пункт по пътя към столицата на Османската империя Цариград. Според султанския стратегически съветник фон дер Голц паша Одринската крепост е непревземаема от никоя армия в света.
Обсадата продължава цели пет месеца. Решителната атака на българските части започва на 11 март 1913 г. с над десет часов артилерийски обстрел.
Няколко дни след падането на Одрин, в града влиза Н. В. Цар Фердинанд, а българската войска преминава триумфално по одринските улици и специално изградената триумфална арка.
Ето два спомена, пресъздаващи събитията от преди 111 години:
Капитан А. Димитров описва събитията около превземането на Одрин: „Точно в 8 часа и 35 мин. преди пладне на 13 март 1913 г. първа и трета дружина от 29-ти ямболски пехотен полк достигна до окрайнината на града северно от Каик табия, готови да преминат града и да продължат борбата в посока на южния или западния сектор. Обърнах се и погледнах назад. Войска, войска и войска. От всички посоки към Източния сектор се движеха колоните на българските полкове. След няколко минути пристигнаха бригадния командир ген. Рибаров и командирът на полка. Целунахме ръце на своите старши началници, а те ни прегърнаха и като бащи целунаха нашите чисти и горди чела. Войниците вдигнаха на ръце своите началници. Всички плачеха от радост като деца”.
Интересен документ за овладяването на Одрин е писмото на ямболския поет Васил Карагьозов до съпругата му от 14 март 1913 година:
„Ходих по цялата фронтова линия и видях ужасни картини. Цялата крепост е изорана от български гранати. Взехме много топове /400 броя/ и пленници около 20000 … Влязохме тържествено в Одрин –„чудото на чудесата”. Още на край града ни посрещнаха сиромахкини жени и деца, които просеха хляб. Видях Шукри паша … При предаването на града, яви се адютантът срещу нашия полк и връчи писмо за капитулация на кап. Силвестриев – офицер от ямболските пионери. Сега, след превземането на града, това ни се струва шега. Никой, ама абсолютно никой не вярваше, че най-силната крепост на света ще падне тъй скоро. С първия трен сигурно ще пристигнат и много кореспонденти, които да видят това, чудо, извършено от един издръжлив народ, какъвто е българският. Атаките бяха ужасни, бягството на турците неописуемо. Всички хвърляха пушки, раници, патрони, муниции и викаха: „Предаваме се”. Ама и самата атака беше ненадейна като светкавица. Днес има парад на всички български войски.”
Продължението на историята е познато – по време и скоро след Междусъюзническата война през 1913 г. идва разорението на тракийските българи, определено като геноцид и етническо прочистване на българското население в южната част на областта Тракия.
Може би почти няма жител на Ямбол и региона, който да не е потомък на бежанци от Тракия. В самия областен град се обособяват цели нови квартали – като „Аврен” и в района около болницата.
В своя книга от 1918 г. българският академик Любомир Милетич описва масовото изтребление и прогонване, на които са подложени българите в Източна Тракия и Източните Родопи. Озаглавено „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“, изданието описва съдбата на българското население в областите Одрин, Лозенград и Текирдаг, както и на тези в Западна Тракия в Гърция.
Етническото прочистване е било насочено против 300 000 българи. Убитите тракийски българи по различни оценки варират между се оценяват да са 70 000 – 80 000 и до 150 000, което е повече от 20% от българското население в Тракия, останалите българи християни са прогонени.
Събитията са описани и от Фондация Карнеги за международен мир в доклада си от 1914 за Балканските войни.
