Скъпи сънародници,
Честито последно ни освобождение, честити тридесет и шест свободни години България, честит да е най-новият етап от развитието ни като народ… Поклон пред цялата будна маса хора, погледнали към демократичните ценности в студените дни на ноември през 1989г. Прекланям се пред всички, които тогава са повярвали. Навярно обаче много от онези, които някога вярваха, че свободата ще ни възвиси, днес гледат с тъга как тя се превърна в разменна монета, в пазар на съвести, в привидност без съдържание.
Унищожихме стените на мавзолейното преклонение, но не построихме храм, а си опънахме въжета за бардак. Изпъдихме измамниците, за да нахраним лукавците. Безразборно и с лека ръка зачеркнахме всичко строено, писано и мислено през онези четиридесет и пет години – и дотук добре, ала не съградихме, не списахме и не измислихме в по-удовлетворителен план друго наместо разрушеното. Извоювахме свободата на словото, която така и не се научихме да ползваме с цел и мисъл, останахме противоречивите придатъци от крилатата фраза на Монтескьо: „Един народ дълго време си мислел, че свободата е правото да носиш дълга брада“.
Социализмът, не забравяйте, също е възбудил жаждата за по-добро, за по-правдиво, за по-светло утре у оногавашния угнетен човечец със същата бурна страст и гореща надежда, както ние се бунтуваме срещу тоталитарния модел вече достатъчно дълго с не по-скромно количество жар и хъс, убедени в демократичния идеал. Онази система обаче излъга ехидно доверениците си и ги обрече на провал.
Днес, когато уж никой не ни лъже, ние се лъжем сами, че сме свободни, че сме щастливи, че живеем по-правилно. Тогава човекът се боял да говори, а днес се бои да мисли. Тогава имало цензура, а днес цари равнодушие. Тогава държавата притежавала човека, а днес пазарът го е обезценил. Падането на режима бе нужно, но беше или по-скоро трябваше да бъде само началото. А ние си останахме замръзнали в онзи ноемврийски ден с бохчите, пълни с вяра и сърдечни молитви за житейски подем след суров съветски застой.
И ако днес обществото ни е болно, то е защото свободата се роди, преди духът да е пораснал за нея. Свободни са готовите за свободата, свободни са отковалите духа, свободни са проправилите път на мисълта, а не кокошкарите от мазите и не дървените философи от софрите. Днес виждаме хора, които търгуват с паметта на един обезверен народец, за пореден път измамил сам себе си. Виждаме държава без държавност, общество без солидарност, култура без духовност.
Не социализмът нанесе фаталния удар на България — ние го направихме, когато решихме, че демокрацията е повод да не мислим, да не носим отговорност, да не се стремим към истина. И ето защо, драги съотечественици, тридесет и шест години след промяната нашата най-основна задача не е да осъждаме миналото, а да спасим настоящето от цинизма, от пошлостта, от забравата. Истинската революция още не се е състояла. Тя не е в уличните протестни свирни, нито в двадесет и шест секундните закони, а дълбоко е в сърцето на човека, който трябва отново да си спомни какво значи да бъдеш гражданин, да имаш съвест, да представляваш личност.
На този ден обикновено гледам ръждивата петолъчка над Парламентарния дом и си пожелавам все едно и също – когато някой ден потомците ми ме попитат какво направихме със свободата, която получихме, да мога да отговоря не със срам, а с достойнство.
Баста на останалите червени подводни камъни и баста на лъжедемократите, които са взели за заложници демокрацията и гражданската съвест!
Да живее България, ала не тази от лозунгите, а онази, която витае в съвестта на своите истински свободни чеда! Честит 10 ноември!
Александър Кабрански
