В зората на християнството последователи на Свети Великомъченик Георги Победоносец – покровител не само на животновъдите, но и на войската, започват масово да отбелязват 6 май – Гергьовден – като празник. През ХVII век образът му се появява в редица европейски страни върху бойни знамена и военни отличия. Александър I учредява през 1807 година в Русия Георгиевския кръст като Знак за отличие за Военния орден и става част от четиристепенния „Свети Георги“ въведен през 1856 г. Познат е в цял свят и е считан за най-висше военно отличие, символ на проявена доблест и смелост. Т.нар. Георгиевска лента и днес се използва в съвременна Русия като патриотичен знак.
Първото българско знаме с изображение на светеца е принадлежало на българските доброволци, сражавали се на страната на руската армия по време на Кримската война от 1856 год. и е съхранявано от 170 години в България. Намира се в Национален военно- исторически музей в София и се изнася за всеки военен парад и всяка година на 6 май, когато Гергьовден се отбелязва като професионален празник на българските военнослужещи и на удостоените с Военния орден „За храброст“.
Българската армия започва да чества Деня на храбростта от създаването си. С Указ № 1 от 1 януари 1880 г. княз Александър І Батенберг учредява и военния орден „За храброст“ по подобие на руския орден „Свети Георги“, който получават извършилите подвизи на бойното поле. А с Указ № 5 от 9 януари същата година се постановява и тържествено честване на празника. На 1 април 1916-а България официално преминава от Юлианската към Григорианската реформа на календара, след като на 14 март с. г. Народното събрание е гласувало специален закон за синхронизация на българския календар със светския на останалите европейски държави. Във всички тях Гергьовден се чества на 23 април и днес.
Българската Православна Църква приема календарната реформа на Папа Григорий ХІІІ значително по-късно, едва на 20 декември 1968 г. и преподрежда църковните дати с 13 дни назад, както е направено и със светския календар преди това. Направени са две изключения. Първото е за празника на Св.Св. Кирил и Методий, който продължава да се чества на 24-ти май вместо на 11-ти с.м. и с Деня на овчаря и пастиря, който е и Ден на храбростта и на Българската армия с дата 6 май вместо 23 април.Светата Христова Българска Православна Църква се позовава единствено на аргумента за придобитата широка популярност на двата празника именно за посочените дати и редица действия и свързаности, които са неотменна част от празничната атмосфера и желанията на българския народ.
Между 1880 и 1911 година празникът се отбелязва много скромно. Церемонията включвала Панихида във военните гарнизони, поздравления към числения състав на българската армия и обяд за кавалерите на ордена „За храброст“. В началото на миналия век в Софийския гарнизон се организират и паради. Цар Фердинанд е този, който слага началото им, с пищен военен парад през 1911 година и публично показва какво значение има честването на Деня на българската армия за нашия народ и неговата история.
Ямбол става български стратегически военен пункт след Освобождението през 1878 год. и остава такъв за дълго. Със заповед № 3 от 27.07.1878 г. пехотните дружини българско опълчение от Ямбол влизат в състава на Българската земска войска. 10-та ямболска дружина е преименувана в 27-ма Ямболска пехотна дружина, а от 20 февруари 1879 г. е преобразувана във 2-ра ямболска дружина към Сливенската пехотна бригада в Българската земска армия. От 1 март 1879 г. Земската войска в Южна България е прекръстена в Източнорумелийска милиция, а ямболци съставляват 8-ма Ямболска пехотна дружина в нея. По това време в Ямболско няма военни паради. Но от 8 ноември 1909 год., когато е т.нар. Архангелска задушница, започва да се отслужва общоградска Панахида за загиналите, а на Гергьовден се извършва освещаване на бойните знамена на военните формирования в ямболско.
По време на двете Балкански войни и Първата световна (1912 – 1918), празникът се отбелязва в бойни условия. Продължава да се чества ежегодно, като се запазва ритуала с отслужване на Панихида за загиналите и молебен за живите военослужащи, както и освещаване на бойните знамена. Прави се преглед на войсковите части от Българският владетел и Върховен главнокомандващ на Българската армия, Велик магистър на ордена „За храброст“ и единствен носител на Великия Кръст на Ордена Цар Фердинанд. Тържеството приключвало с кратък преглед на строя и обяд с цар Фердинанд за висшите офицери и кавалерите на ордена.
Първите ордени „За храброст“ на наши съграждани връчва през 1913 година княз Фердинанд І Български на генерал-майор Стилиян Ковачев за проявена храброст в битката при Булаир и Шаркьой между 8 и 11 февруари 1913 год. като командващ 4-та Българска армия, на Жельо войвода (Жельо Христов Чернев), на Димитър Тенекеджиев и полковник Георги Янков, роден в семейството на наши преселници в Бесарабия за проявената от всички тях смелост в Сръбско-българската война. През същата година генерал Ковачев и полковник Янков вземат участие в прегледа на войсковите части в София на 6-ти май, заедно с 4-ти Ямболски конен полк.
Дълго време и паралелно с Деня на храбростта, съществува и Ден на победите, наричан още Малък Гергьовден (27 ноември) – датата на която Българската армия постига решаваща победа в боевете при Сливница по време на Сръбско-българската война през 1885 г. През 1919 г. – случайно или целенасочено – точно на тази дата Министър-председателят тогава Александър Стамболийски е принуден да подпише от името на България Ньойския договор. Този акт обезсмисля напълно тържествения парад на тази дата. На следващата година двата празника са обединени и се честват на 6 май като Ден на храбростта и победите. Военните паради в София и някои градове на България след 1920 год. стават по-добре организирани и доста по-мащабни.
През 30-те години на миналия век в България започва ерата на големите военни паради организирани и провеждани по германски образец приет още по време на Канцлера Ото фон Бисмарк. Те събират на 6 май значителна публика. А от 1931 год. Денят на храбростта и победите е обявен за боен празник на армията и от тази дата редовно се отбелязва и в нашия град.
Начело на тържествения военен парад през същата година за първи път вървят кавалери на ордена „За храброст“. На този и всички следващи паради се отдава специална почит към ветераните и инвалидите от войните, като Царят лично приветства всеки един от тях. Започват да се организират все по-мащабни Гергьовски паради, като най-впечатляващи са тези в столицата. На тях винаги присъстват Царят в ритуалното облекло на Велик магистър, висшите офицери, кавалерите на ордена „За храброст“, дипломати и военни аташета акредитирани в България и хиляди граждани.
Особено впечатляващ е парадът, състоял се на 6 май 1937 г., когато при изключителна тържественост цар Борис III връчва новите бойни знамена на софийските полкове. Старите, обгорени и прокъсани от куршумите, обикалят в прощално тържествено шествие под звуците на марша „Шуми Марица“ препълнения площад пред Двореца, за да бъдат отнесени в Пантеона на българската слава. Новите знамена се освещават от Софийския митрополит Стефан, а след това царят с позлатено чукче заковава на всяко от тях позлатен гвоздей с изображение на вензела си. Той лично връчва бойното знаме на всеки командир на полк.
Парадът през 1937 г. организиран от Военния министър тогава генерал- лейтенант Христо Луков се смята за един от най-внушителните в този период. За първи път при честването на Гергьовския празник през тази година, тържеството започва от предната вечер със заря, каквато до тогава се е изпълнявала само в епизодични случаи и предимно за забавление. В 8,30 сутринта на следващия ден по булевард „Евлоги Георгиев“ вече чакат строени хилядите участници – от оцелелите опълченци на Шипка, до наборни войници. Кавалеристите едва удържат конете. На Цариградско шосе е подготвена и бойната техника с която по това време разполага България – танкове, бронирани машини, оръдия. Самолетите с Андреевския кръст чакат на летище Враждебна сигнал за излитане.
По улиците на София са събрани десетки хиляди хора. Точно в 10 часа по БНР в цяла България се излъчва сигнал „Внимание!“. И като тътен след него се разнася шумът от ботушите на маршируващите мъже и чаткащите копита на кавалерийските коне. Първи минават по жълтите павета пред Народното събрание живите опълченци и старите генерали, след тях вървят в стройни блокове юнкери, матроси, пехотинци, кавалерия. Разнасят се надалече възторжените викове „Ура!“ на граждани, размахали букети с цветя и българския трибагреник. Когато се появяват бойните знамена, царят слиза от трибуната. Сменя генералската фуражка с бойна каска и козирувайки, застава на нивото на улицата.Цели шест часа пред него дефилират представителни части на всички родове български войски: матроси в красивите си униформи, юнкери от Военното училище, войници от пехотните полкове, кавалеристи, артилеристи минават с оръдията си, танкисти с танковете си, самолетите прелитат над парада. Чуждите военни аташета са смаяни от тази демонстрация, дори изказват съмнения, че частите минават пред трибуната по няколко пъти – едно подозрение без основание.
Генерал Луков е този, който подрежда впечатляващото дефиле и първият, който стандантизира вида и характера на военните паради на 6 май за Деня на храбростта и Българската армия. Установеният от него сценарий е възстановен след 1989 година и се спазва до днес въпреки че не се съобщава кой е авторът му. Името на генерал лейтенант Христо Луков – български офицер и политик, преподавател по военно дело, Министър на войната в Царство България (1935 – 1938) завинаги остава натоварено с тежки обвинения заради ръководената от него профашистка организация наречена Съюз на българските национални легиони (СБНЛ). Поради близките си връзки с тоталитарния национал-социалистически режим на Третия Райх и заради дейността си като ръководител на силно повлияния от национал-социализма СБНЛ, генерал Луков често е критикуван остро и не поалучава признание за делата си, а противоречиви исторически и политически оценки.
Генерал-лейтенант Христо Луков е убит от комунистическа бойна група на 13 февруари 1943 год. в София. Опелото е извършено в храма на Военното училище заради опасения от повторение на атентата в църквата „Света Неделя“. Легионери-членове на СБНЛ и граждани правят шпалир в няколко реда от моста на Перловската река на бул. „Евлоги Георгиев“, по входната алея на Военното училище, до черквата, с което показват уважение към заслугите на офицера Христо Луков. Според някои съвременни историци и архивни документи отворени през 2012 год., генерал Луков не може да бъде определен като изповядващ идеологията на фашизма или нацизма. Но въпреки това факелното шествие, известно като „Луковмарш“ и провеждано в негова памет от 2003 г. в София, продължава да бъде определяно като събитие, което насърчава неонационал-социалистичестки и ксенофобски идеи и настроения в България.
Според разработения още през 1937 година от генерал-лейтенант Луков сценарий празничният ден започва с ключови ритуали, твърдо установеният още тогава начален час и с традиционните елементи – водосвет на бойните знамена, минута мълчание в памет на загиналите и военен марш на представителни части. А думите, които произнася в словото си при назначаването му за военен Министър през 1935 год. стават мото на парада. Те ми звучат изключително актуално и днес.
Установената традиция на Гергьовските паради е отменена от Отечествено-фронтовското правителство на 2 май 1947 год. с Постановление на Министерския съвет под председателството на Георги Димитров. Самият празник е трябвало да бъде обвързан със знаковите за новия режим дати. Първоначално за Ден на Българската армия правителството определя 9-ти септември, но скоро датата се оказва неудобна, защото идеята се възприема като знак за пренебрежение към паметта на партизаните, техните ятаци и помагачи. През 1953 г. Правителството взема решение за празник на Българската армия да бъдат обявени две дати – 23-ти септември, денят, в който избухва Септемврийското въстание от 1923 год. и 9-ти май – Денят на Победата над Третия Райх през 1945 год. Отделно Министерският съвет взема и още едно решение, според което с тържествени събрания всяка година да се отбелязва и 6-ти март определен като Ден на Драва заради началото на Дравската операция от 1945 г. на Първа българска армия срещу хитлеристките войски по време на Втората световна война. Денят на Българската народна армия продължава да се отбелязва тържествено със заря-проверка на 22-ри срещу 23-ти септември само във Враца, където е бил Центърът на Септемврийското въстание от 1923 год. За 9-ти май – Денят на Победата над Третия Райх, тържествената заря-проверка се извършва в София. За първи път тя е излъчена от БНТ през 1957 год. на запис. Директните й предавания започват в началото на 60-те години на миналия век.
За първи път след 1944 година през 1981-а е проведен впечатляващ военен парад с участие на военни части и бойна техника на Българската народна армия по повод 1300-годишнината от създаването на Българската държава. В същата година Министерският съвет взема още едно важно решение. Военните паради в България да бъдат само два през една календарна година – на 3-ти март – Денят на освобождението ни от османско иго и на 6- ти май – Гергьовден в чест на проявения героизм от българската армия, която никога не е допускала бойно знаме да й бъде отнето в битка. И двете дати са предхождани от тържествена заря-проверка.
От 1988 г. 6-ти май е обявен за почивен ден и официален празник.Парадът по този повод включва тържествен марш на видовете войскови поделения, представяне на тежка бойна техника, демонстрация на висш пилотаж от летателния състав на ВВС и участие на военоморските поделения на България. Традиционен ритуал става Главнокомандващият Българската армия да поднася цветя пред паметника на Незнайния воин в София. След 1990 г. VІІ-то Велико народно събрание определя за празник на войската нова дата и тя е 23-ти август – денят в който през 1877 год. става решителната битка на Шипка. За две години става ясно, че датата не се възприема нито от военните, нито от населението и през 1993 год. с Постановление на МС № 15 от 27 януари отново е върната датата 6-ти май – Гергьовден, като Ден на храбростта и празник на Българската армия.
Каквито и реорганизации да е претърпявал празникът на на Българската армия през годините, той никога не е бил отменян. Дори и когато след Първата световна война България претърпява най-голямото крушение на националния си идеал. А юнкерите от Военното училище в София по това време вземат решение да изпълняват при вечерната проверка всеки път свой, създаден от тях ритуал. Докато българското знаме бавно е сваляно по пилона, юнкер от старшия клас казвал пред строя:
– Помнете Ньой!
А бъдещите офицери на България отговаряли :
– Помним Ньой! Готови сме да мрем за България!
Днес Българската армия, както и след подписването на Ньойския договор през 1919 год., е сведена до някакъв абсурден минимум и разчита на чужди армии и военна техника да опазват нейните граници. Отново и с много труд, особено през последните пет години, България се опитва да преодолява икономическите трудности, докато в Европа „Войната се завръща“. Така е озаглавена книгата на френския журналист Анри Пози написана през 1933 г. В нея болезнено натуралистично за нашия народ е разказано каква е била съдбата на България и на Балканите след края на Първата световна война, за загубата на територии и за трудния живот на останалите като национални малцинства в друга държава българи, за жестокия местен шовинизъм в някои части на Балканите, за несправедливия мир и ликвидацията на Българската армия, наложени от победителите в Първата световна война.
Този мир започва с унищожение на въоръжението необходимо ни за защита на държавните ни граници, с редуциране състава на Българската армия и отмяна на ритуали и военни паради. 107 години по-късно историята се повтаря отново.
На 6-ти май 2026 год. за Деня на храбростта и на Българската армия парад няма да има! Ще има авиошоу. В І век от н.е. римският поет Ювенал изрекъл сакралната фраза за хляб и зрелища защото те били еднакво евтини. В ХХІ век хлябът става все по-скъп, но шоуто, което ни осигурява държавата, все по-евтино.
Мария Качулева
