Говорих тези дни си с един човек – свестен, деликатен…
Фин интелектуалец, затова не сте го чували. И прекрасен приятел – можеш да му се довериш и няма да те подведе.
Сетих се за наш разговор преди време.
В разгара на дебата за Истанбулската конвенция.
Попита ме деликатно и някак плахо – няма ли все пак да е по-добре да бъде приета, та нали е за добро?
Чете всичко, написано от мен; наясно е с аргументите и доказателствата за посегателството над децата ни…и все пак ме пита..
Поглеждам го изумен:
– Какво ти става, човече?! Нищо ли не си разбрал?! Не разбираш ли, че…
И започвам да говоря – с цялата си дълбока убеденост, с цялата си страст.
Когато завършвам, той ме гледа с благодарност и казва:
– Имах нужда да го чуя от теб. Четох го, но имах нужда да го чуя. Около мен има хора, които ме убеждаваха, че е добре да бъде приета…
Благодаря ти за всичко, което ми каза.
Вярвам ти.
И тогава…всъщност не тогава, беше по-късно.
По-късно разбрах три неща.
Първо, дори край най-деликатните хора има други, които да им влияят зле. Всъщност, точно край най-деликатните хора има такива…
Второ, деликатността е лесна плячка за духа на лъжата, с който е просмукана цялата истанбулска мъгла.
Деликатността не върши работа срещу лъжата. Интелектът с нищо не помага срещу отровата на идеологическата заблуда, дори напротив…
И трето, човек трябва да говори това, в което вярва. Да го говори открито, непоколебимо, неуморно, страстно, като за последно – с цяло сърце.
Защото за сърцето всичко е така.
Като за последно.
Умът е страхлив в криза, умът измисля оправдания.
Интелектът подвежда под натиск, подличък конформист е той.
Но сърцето е храбър боец.
На сърцето можеш да се довериш.
Защото за сърцето всичко е като за последно.
И така е честно.
