Потокът на парите
България и Русия подписаха междуправителствено споразумение за изграждането на „Южен поток“ в началото на 2008 г. – по време на тройната коалиция. Но учредяването на съвместното дружество за „Южен поток България“ стана при Борисов, през ноември 2010 г., по време на посещението на руския премиер Владимир Путин в София. Прогнозната цена за газопровода беше огромна – 4 млрд. евро. И това повдигна съмненията за корупционни схеми с участието на български подизпълнители.
После, в края на управлението на Пламен Орешарски, проектът бе замразен, а Путин сам го прекрати – като не искате, ще дам парите на друг („Турски поток“). Това подейства „отрезвяващо“ на българските власти и още през 2016 г. Борисов започна да говори как България трябва да стане газов хъб, да запази транзитната си роля и т.н. Стигна се и до официално посещение в Москва, след което беше форсиран руският „Турски поток“ през България. Дългото над 470 км газово трасе бе построено за една година, докато три пъти по-късата газова връзка до Гърция, която се ползва с пълната подкрепа и финансиране от ЕС, не стигна доникъде.
Бързането обаче си имаше скрита цена. Освен екологичните щети – унищоженото корито на река Вит, изсичането на гори по пътя на газопровода, замърсяването на питейната вода на Плевен и т.н., за да вървят нещата бързо, бе ангажирана и армията. През 2020 г. българските (натовски) войски са мобилизирани да осигурят преминаването на тежката техника за строежа на газопровода през река Янтра. Военните изграждат модулен мост тип „платноход“, по който могат да минават дори и танкове. От Министерството на отбраната съобщиха (след запитване на bird.bg), че става дума за „услуга по граждански договор“, но сума и контрагент не са посочени.
Друг е въпросът за допуснатите в България хиляди работници от Русия и Беларус, както и за руското финансиране на проекта и предварително доставените руски тръби. Това са все неща, които държавата не би допуснала без сериозен мотив.
