Томас Пейн – мост насред полето на здравия разум

Кога последно сте строили нещо безсмислено – да речем мост, който свързва две точки в полето, без река отдолу? Никога? А англичанинът Томас Пейн строи такъв мост още през 18-ти век, Векът на разума.

Защо мостът, който нищо не свърза, е важен? Първо, макар да е макет, той е здрав, стои чак до 1960 г. Целта е да се демонстрира новаторския план за мост на Пейн, да дойдат инвеститорите, да ахнат и да се бръкнат за истинския мост. Е, инвеститори идват, повечето ахват, но никой не инвестира и Пейн зарязва и моста и идеята.

Второ – мостът е необичаен за епохата с големината, формата и материала си. Изграден е от метални елементи, дълъг е над 33 метра, но е само с една арка.

Трето, макар никога да не свързва нищо, освен поляна с поляна, хората го харесват и идват да го видят, като дори плащат пени да минат по него. Според злите езици, това безумие е плод на силната бира в близката кръчма – но още се спори дали кръчмата процъфтява заради моста, или мостът заради кръчмата.

Четвъртата причина мостът да изглежда важен е, че историята му разкрива много за характера и идеите на Томас Пейн.

Роден през 1737 г. в Англия, той учи само начално училище, но става инженер, учен, философ, писател, революционер, пияница и мърморко. Автор на едни от най-вдъхновяващите писания от епохата на Просвещението, Пейн е подсъдим в родината си, осъден на смърт във Франция и лежи в затвор за длъжници в САЩ.

Забележително е как етапите в живота му са свързани с писаното слово. Всичко започва късно, на 37, когато работи в Имперската акцизна служба. Заплатите са малки и колеги го молят да съчини писмо и да разкрие на краля тежкото положение. А той дори го публикува.

Но в текста Пейн добавя, че ниските заплати раждат корупция. И описва цялата система, с размера на взятките и имената на взимащите, включително своето. Гръмва скандал, но той вече пътува за Ню Йорк при приятеля си Бенджамин Франклин. Там попада в центъра на назряваща революция. Но Пейн разбира, че никой не предвижда откъсване от опеката на краля и верноподаният на свободната мисъл англичанин пише памфлета „Common Sense”, „Здравият разум”.

„Твърдят, че, тъй като Америка е преуспяла при връзката с Великобритания, тя е нужна и за нейното бъдещо щастие. Нищо по-измамно от този довод. Все едно да кажем, че понеже детето е израснало с мляко, никога не трябва да яде месо” – пише Пейн. А текстът, според думите на Джордж Вашингтон, прави преврат в умовете.

С дебата за американската независимост Пейн се нарежда сред бащите основатели на САЩ и най-прогресивните умове на своето време. Той за малко е секретар на комисията по външна политика в Конгреса, после е американски дипломат във Франция и за заслуги получава имението Ню Рошел. Харчи неумерено обаче, лежи в затвор за длъжници и решава да се върне в Англия. Там, освен описания мост, измисля и бездимната свещ – страшно облекчение за хората тогава.

Но започва Френската революция и Пейн пише „Правата на човека” – есе, в което заявява, че революцията е не просто оправдана, а дори задължителна, когато правителството не се грижи за народа и потъпква естествените права на хората. Това предизвиква буря в Англия, Пейн е съден за обида на краля и конституцията, но не присъства на процеса по обективни причини – вече е в Париж, набъркан във Френската революция.

Въпреки че не знае и дума френски, става депутат от жирондистите. Той е против монархията, но настоява кралят да бъде изгонен от страната, не екзекутиран. Прави го с практична цел – да не се развалят добрите отношения със САЩ, където Луи Шестнайсти е популярен. Но якобинците гилотинират краля и осъждат на смърт Пейн като негов защитник.

В Париж, включително в затвора, той пише „Векът на разума”, като напада църквата и нейните заблуди. Мнозина смятат, че напада църквата като атеист. Не, всъщност „Векът на разума” започва с думите: „Аз вярвам в единния Бог и, нещо повече, вярвам в щастието след този живот”. Всъщност Томас Пейн е деист и прави разлика между вярата в Бога и църковните заблуди. „Ако другите тирании се ограничават само до този свят, то църквата се бърка и в отвъдния“ – твърди той. А в затвора отвъдният свят е плашещо близко.

Спасява го невероятна случайност. Той е болнав и му позволяват денем да отваря вратата на килията, за да влиза чист въздух. Всеки следобед минава човек, който слага знак по вратите на килиите, чиито обитатели ще бъдат екзекутирани следващата сутрин. На отворената врата на Пейн обаче знакът е сложен от вътрешната, не от външната страна, екзекуцията го подминава, якобинците падат от власт и той е освободен.

Приятелят му, президентът Томас Джеферсън, праща кораб да го докара в Щатите, но там човекът, за когото разумът е най-важното в този живот, полека започва да го губи. Пейн по принцип е с „неприятен характер”, но сега прекалява. Дори близките приятели го отхвърлят и той прекарва краткия остатък от живота си самотен, отчаян, вмирисан като скитник, пропит от вино и мизантропия, с ругатни към целия свят.

В най-последните дни обаче душата му се смирява.

„Умирам спокойно, като се надявам на милостта на създателя”, прошепва Томас Пейн. И издъхва. Погребан е във фермата Ню Рошел, после костите са пренесени в Англия, но изчезват. И досега не се знае къде почиват и дали изобщо почиват, но се надявам тревожната му душа да е намерила след този живот щастието, в което вярваше, докато търсеше щастието и в този живот.

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.

Източник Радио Свободна Европа / Уведомете за фалшива новина